В един момент разбрах, че ако продължа да се боря с вятъра, ще умра.

Петър разказва за критичен ден насред морето, докато кара уиндсърф при вятър от 20 метра в секунда. Часове наред се опитвал да удържи платното, докато накрая просто легнал върху дъската и се оставил.

„Тогава се появи друг сърфист. Казваше се Ангел. Нямаше как реално да ме извади, но ми даде кураж. Разменихме платната – неговото беше по-малко, което в силен вятър означава повече контрол. И това ме спаси.“

Петър помни ситуацията като урок за паузата: „Понякога тя не е отказ или слабост, а начин да оцелееш.“

Любовта му към уиндсърфа естествено се влива в начина, по който мисли за бизнеса, лидерството, отношенията с хората.

„Избирам спортове, които сурово ти напомнят, че не си безгрешен. Сърфът не е нещо, което научаваш – подобряваш го цял живот. Ако кажеш, че си добър, просто не знаеш колко още има да учиш. А ако някой ви каже, че е овладял вятъра – не му вярвайте.“

Същото важи и за бизнеса: Хората не следват непогрешимостта – следват човека, казва Петър. „Винаги можеш да паднеш. И винаги можеш да положиш още усилия. Затова няма сфера, за която да съм си казал: Готов съм.“

Петър Иванов е герой в поредицата The Taste of Leadership. Lunch Talks @ JAZU, посветена на пътя към успеха, който минава през паузите – както динамични, така и тихи състояния, промъкващи се в мениджърския ритъм.

В тези паузи на препускащия лидер търсим и ролята на качествения обяд – като малък акт на съпротива в свят на непрекъснати онлайн срещи, в които хапваме „на крак“, докато преглъщаме и шест задачи едновременно.

С ръководители, предприемачи и професионалисти говорим за това колко е важно да се оставяме на моментите, в които напрежението се утаява и идеите избухват – и защо именно те ни правят по-добри лидери и по-точни партньори.

Как в паузата се раждат по-добрите решения – мениджъри и предприемачи разказват от първо лице в специалния проект The Taste of Leadership. Lunch Talks @ JAZU

Да си върнем времето за себе си: Вкусът на лидерството с Недялко Жеков, управляващ партньор в JAZU

Петър Иванов има над 20 години опит в управлението на технологични бизнеси в Централна и Източна Европа. Работил е в динамични и сложни сфери – от телеком и медии до чувствителни институционални структури. Кариерата му преминава през Cisco, Microsoft и AmCham България, а днес – през Google Cloud CEE, където работи по стратегиите за публичния сектор и ключови клиенти на развиващи се пазари.

С него говорим за автентичността – не като предъвкван лидерски термин, а като практика със свои съставки: самоирония, откровеност за провалите и способност да разделяш деня си на малки „хапки“, в които забелязваш и научаваш нещо ново – за света и за хората около теб.

Или, както казва Петър:

Не гледам на всеки следващ ден или проект като на нещо трудно – виждам в него малко чудо.

МАЛКИТЕ МОМЕНТИ

Докато повдига чашата си с матча в JAZU, Петър се оставя на момента. Не е от хората, които ще започнат жадно да говорят за лятото – Лефкада, едно от любимите му места за сърф, няма да избяга. Вместо това се наслаждава на пролетта, търсейки сцени, на които „да му почине окото“.

В Google Cloud работи с различни часови зони – Азия, Европа, Калифорния. Но това не означава, че е онлайн 24 часа. Най-продуктивен е рано сутрин или късно вечер. Може да работи три часа, после да излезе с кучето, да се качи до Витоша, да се върне и да продължи. Така той контролира ритъма, а не обратното.

Вярва, че средата влияе пряко на съзнанието. „Като гледаш едно и също всеки ден, затъпяваш.“ Затова сменя сцените. „Ако днес не усетиш слънцето или вятъра, няма да изкараш дълго.“

ВЯТЪРЪТ НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВА ОТ ТИТЛАТА ТИ

Когато поставяме темата за дългата му кариера на масата, Петър казва, че за него и работната среда не е просто фон, а фактор. От личен опит знае, че човек рано или късно плаща цената, ако остане там, където неговата ДНК не пасва. Управлявал е организация, чиято култура не съвпада с неговата. И въпреки че постига успехи, нарича времето си там най-трудното в кариерата си – заради пропиляната лична енергия.

Днес, когато го питаме как е разбрал, че неговата ДНК съвпада с тази на Google Cloud, той започва с хората – млади и изключително будни.

„Мога да им задавам въпроси и те да ми задават въпроси – без йерархия, както общувам с дъщеря си.“

Това му дава енергия.

Обичам поне веднъж на ден да разбера колко много не знам. Ако решиш, че знаеш всичко – спираш да се движиш и да откриваш.

Според него лидерът трябва да бъде истинска част от екипа – с него да греши и с него да продължи да учи.

„Така даваш на хората си свобода да бъркат. Ако при първия гаф наказваш, никой няма да опита нищо ново.“

И още един важен урок: „Всички ти казват да назначаваш по-добри от теб, но малцина имат смелостта да го направят. А когато се обграждаш с хора, които винаги казват ‘ДА’, върхът става много самотен. Там духа най-силно.“

Тук Петър отново прави връзка със сърфа: „Вятърът не се интересува от титлата ти.“

В работата си използва и други спортни метафори. Любимата му е волейболната – „три паса, преди да забиеш“. За него успехът не е кой ще затвори сделката, а колко пъти е подадена топката преди това.

Виждал съм уникални професионалисти в екипите си. Уникални. Но не си подават. Да, може да спечелим точка, ако не си подадем три пъти, но дали ще спечелим мача? На това уча хората си.

ЧОВЕШКОТО ЛИЦЕ НА СДЕЛКАТА

Днес прави това, което умее най-добре – намира нови бизнес терени, вглеждайки се в хората. В Google Cloud отговаря за нововъзникващи пазари – от Южна Азия до Централна Азия и Кавказ.

„Тези региони прескачат технологични нива. Там се случва най-интересното.“ Работи с телекоми, банки, gaming и dating компании, но дори в най-технологичната среда разчита на аналоговия детайл.

„В тежък ден търся място, на което да ми почине окото. Автентична среда извън бизнес залата. Планина, усмивка, жест на гостоприемство могат да променят състоянието ми. Тогава се променят и решенията.“

Дава пример с Ереван, където след ден на трудни срещи излиза и вижда град, облян в смях, цветове и отворени души. „На следващия ден влязох в разговорите по друг начин.“

Гледката към Арарат пък му напомня за Витоша. Същото усеща и в Алмати, пред планината Тяншан. „Такива детайли ми дават връзка с хора от други култури. И когато аз се чувствам свързан, те го усещат“, казва Петър.

Докато първо храним очите си с бенто кутиите в JAZU, Петър разказва друга история.

„В Калифорния има един малък суши бар. Няма нищо впечатляващо отвън. Вътре са двама японци, които почти не говорят. Сядаш на бара и гледаш как режат рибата. Не бързат. Не се суетят. Всичко е прецизно.“

Там ходи винаги преди дълъг полет обратно към Европа, защото не обича да яде в самолета. „Мисо, свежи зеленчуци, малко суши. Нищо тежко. И гледам как работят. Всичко е прозрачно. Това също е част от преживяването.“

Казва, че японската храна не е за да се натъпчеш, а за да се събудиш. „Порциите са премерени, но ефектът е голям. Като ъпдейт на система – не инсталираш огромен пакет, който ти товари машината, а нещо чисто, което те подрежда.“

За него сред основните съставки на японската кухня са ритуалът и уважението – към продукта, процеса и човека отсреща. „Малко думи, много наблюдение. Затова и решенията в тази страна се взимат тихо, но са окончателни.“

В JAZU Петър избира Бенто бокс Магуро включва мисо супа, нигири със сьомга, салата цукемоно с краставици, ряпа и лотус, гьоза еби със скариди, лайм и джинджифил и стек от Atlantic Yellowfin риба тон със снежен грах и боб кения.

СЛУШАЙ ТЯЛОТО СИ

Тъй като не вярва в паниката като двигател на успеха, за Петър обядът е време да депозира енергия с „нещо леко, нещо просто“ – морска храна, зеленчуци, понякога само плод. Няма фиксирани режими, но знае, че тежкият обяд е сигурен начин да загубиш фокус.

„Бабите ни учеха да си омитаме чинията. Аз мисля обратното – сложи си по-малко и спри, когато тялото ти каже.“

И добавя: „Когато съм сам, усещам храната. Когато съм с хора – те са по-важни.“

„ЗА ТОВА НЕ МЕ КАНЕТЕ НА БИЗНЕС ОБЯД“

Петър не понася идеята за класическия бизнес обяд – не защото не работи. Става дума за две различни действия:

„Или се наслаждаваш на храната, или правиш бизнес среща. Не можеш да направиш и двете добре.“

Разказва как веднъж летял до Виена само за да обядва с ключов клиент. „Помня разговора, решенията, напрежението. Но изобщо не помня какво съм ял.“

Според него на бизнес обяд обикновено се случва едно от две неща: или храната става фон, или разговорът става повърхностен.

Затова изборът му е прост: ако ще обядва – ще обядва. Ако ще прави среща – ще прави среща. „Вниманието не се дели.“

Тази философия прилага и към срещите с екипа си в София.

„Излизаме на обяд поне два пъти седмично, но не говорим за сделки. Говорим за себе си. Смях, нормален разговор, разтоварване. На фона на дистанционната работа тези моменти са лепилото.“

Сигурен е обаче, че това не трябва да е демонстративен жест към колегите:

По-автентичен си не когато ги поканиш на специален обяд, а когато спонтанно попиташ: ‘Може ли да дойда с вас?’

На масата не е задължително да присъства концепцията „три паса преди да забиеш“.

„Да, личат някои детайли – кой подава каната с вода, кой мисли за комфорта на другия, кой гледа само в чинията си. Но това е лично време, в което да се отърсите от всякакви бизнес и еснафски етикети“, казва Петър.

Така се гради доверие: Бъди, какъвто си.