Един мъж в метрото ме удари. Аз му отвърнах. Накъде отива феминизмът?

„Мога да се обзаложа, че почти всяка жена, която чете това, е имала подобно преживяване. На мъже, които искат да я „научат на урок“ – че споделянето на общественото пространство не е работа на мъжа, а грижа на жената.“

Това пише Луси Паша-Робинсън в статия за The Guardian, озаглавена „Един мъж ме блъсна на улицата, искаше да ми даде урок. Това нормално ли е вече?“

В нея тя разказва поредица от свои и чужди преживявания, свързани с някаква форма на агресия на обществени места. Робинсън, например, е била избутана грубо от пътя си от непознат мъж. Други жени споделят, че са били обиждани.

За авторката тези случаи са полово мотивирани и по някакъв не съвсем ясен път на логиката, тя стига до заключението, че всички мъже са еднакви. Агресивни, невъзпитани, женомразци.

Признавам, че ако с Луси се бяхме обзаложили, че не е така, тя щеше да спечели.

Имала съм подобно преживяване, дори бих казала доста по-травматично. В метрото, докато говорех по телефона, един мъж ми удари шамар.

Но, Луси, аз не останах безучастна. Ударих го. Няколко пъти. Предполагам, че се разкрещях, макар че спомените ми леко се размиват. Отдавам го на адреналина в кръвта ми.

Въпросът е, че първоначалната ми реакция, може би продиктувана от някакъв вътрешен почти животински инстинкт, беше да се защитя. Да не съм жертва – защото има съществена разлика между това да си обект на агресия и да се припознаеш в образа на безпомощна фигура без право на глас и отпор.

(Не съвсем) гневен манифест на една феминистка-геймър

През 1968 г. американският психолог Стивън Карпман създава Драматичният триъгълник – психологически модел за обяснение на специфични деструктивни модели на взаимоотношения. Съгласно него при наличието на конфликт хората обикновено възприемат една от трите роли – на Жертва, на Спасител, на Преследвач. 

От статията на Луси Паша-Робинсън читателят си извежда следните заключения:

1.    О, горките жени! 

2.    Всички мъже са гадни и в свободното си време блъскат беззащитните по улиците.

„След всяка среща оставах с разяждащо чувство, непропорционално на самото събитие – едно смазващо усещане, че се е случило нещо дълбоко зловещо. Какво си мислят тези мъже за жените, щом изричат такива неща на глас? Как се държат с жените в живота си, щом са толкова гневни, че са способни да блъснат жена в 10:30 сутринта в петък?“, пита се авторката. 

Мисля, че е пределно ясно кой кой е в тази история. Може би единствено ролята на Спасителя остава някак абстрактна. Но при внимателно четене между редовете на статията в The Guardian човек достига и до този отговор – феминизмът. 

Този гневен, типичен за белите жени от 70-те години (но изглежда и сега) порив да посочат с пръст мъжете и да ги заклеймят като чудовища. Много ясно и болезнено разбирам усещането за несправедливост. След като преживях случката в метрото, аз също изпаднах в някакъв душевен потрес. Бях истински изумена от способността на едно човешко същество да избухне толкова рязко заради нещо елементарно като телефонен разговор. Като моя глас.

Но приписването на определени негативни характеристики на мъжкия пол всъщност не само че не помага, но и ужасно много вреди на феминисткото движение.

В своята книга Feminism is for everybody американския професор Глория Джийн Уоткинс, по-известна с псевдонима си бел хукс, критикува „антимъжката“ реторика. 

„Патологично нарцистични бели жени... изливаха гнева си към мъжете в личния си живот, представяйки го така, сякаш целият мъжки пол е врагът... В резултат на това много мъже, които биха могли да бъдат наши съюзници, бяха отблъснати.“

Тайният литературен клуб на афганистанските жени, които четат Оруел като бунт срещу талибаните

В този смисъл, проблемът с крайния феминизъм поразително напомня на съвременните процеси в ЛГБТИ общността. И в двата случая наблюдаваме как една легитимна кауза за равноправие се подменя от парада на уязвимостта. Повечето хора нямат проблем с правото на жената да заема пространство или с правото на индивида на личен избор в любовта. Съпротивата и неприязънта обикновено се раждат там, където започне прекалената показност на травмата и натрапчивото влизане в ролята на Жертва. Когато една идентичност се изгражда не върху личната сила, а върху това колко си „онеправдан“ от другите, ти спираш да търсиш съюзници и започваш да търсиш виновници. А никой не обича да бъде обвиняван за чужди грехове, само защото принадлежи към „грешния“ пол или мнозинство.

Разбира се, нищо от това не означава да си затваряме очите за истинското насилие. Съвсем реални и тежки примери има не само в световен план, но и на местно ниво.

Случаите с Дебора Михайлова, Евгения Владимирова и много други жени разкриха грозното лице на една система, която просто не работи. В този смисъл има мъже, които извършват чудовищни неща, и това е безспорен факт. 

Проблемът обаче е в това, че борбата срещу тези престъпления не минава през генерализиране на характеристики върху целия мъжки пол. Когато Паша-Робинсън написва цяла статия около грубата постъпка на един мъж и с нея прокарва идеята, че това е нормалното състояние на мъжете, тя неволно омаловажава страданието на жените, които са жертви на истински зверства. Има огромна разлика между липсата на възпитание и криминалната патология.

Когато всичко – от подхвърлен коментар до нечувано физическо посегателство – се сложи под общия знаменател на „мъжката природа“, се получава една опасна инфлация на понятието за насилие.

Вместо да насочим енергията си към промяна на правосъдната система и наказване на конкретните извършители, ние се изтощаваме в идеологическа война с мъжете като цяло. А истинската превенция на насилието изисква участието на мъжете като съюзници, а не тяхното колективно изключване през призмата на подозрението.

И накрая, Луси, когато мъжът ме удари, не само аз отвърнах. Без да преувеличавам – цялата мотриса изригна. Понесе се един общ гневен възглас, който остро осъждаше чичкото. Няколко хора ме дръпнаха от него, който аз в яростта си налагах. 

Нещо повече, след случката хората – не мъже и жени, а хората, спореха ожесточено с него дълго време. 

Това поне на мен ми дава утеха.