Светът трупа храна за лоши времена. Пазарите плащат цената

В началото на XVIII век Финландия е добре запозната със страха от глад.

Глад, предизвикан от непредсказуем климат, е отнел живота на една трета от населението през 1690-те години.

Голямата северна война с Русия допълнително удря земеделието, както и всичко останало.

Затова през 1726 г. страната започва да заделя зърно, за да гарантира, че ще може да изхрани населението си в случай на извънредна ситуация. Дългите зими, краткият вегетационен период и сътресенията, породени от сблъсъка на империи, го изискват.

Три века по-късно тази логика оформя политики далеч отвъд Финландия. Десетилетия след като правителствата демонтираха хранителните резерви и заложиха на глобалната търговия, все по-голям брой от тях отново изграждат аварийни запаси, пише анализаторът на Financial Times Сузана Савидж.

От Швеция и Норвегия до Индия и Индонезия държавите задържат все по-големи количества ориз, пшеница и други основни храни като застраховка срещу свят, който все по-често възприемат като нестабилен.

„Когато Студената война приключи, по някакъв начин ние бяхме единствените, които се придържаха към тези запаси - защото никога не знаеш какво може да се случи“, казва пред FT Мийка Иломяки, главен специалист във Финландската национална агенция за аварийни доставки.

Финландия, дълго смятана за изключение заради поддържането на обширни извънредни резерви, започва да изглежда прозорлива. Нейният съсед Норвегия отново увеличава зърнените си запаси, добавя Иломяки, а „Швеция прави първите стъпки да има такива резерви също“.

Завръщането на хранителното складиране отразява съвпадение на шокове: пандемични сътресения, общо усещане за глобална несигурност на фона на войната в Украйна и последните конфликти в Газа, Венецуела и Иран, климатична нестабилност и подновено използване на търговията като оръжие. То разкрива и дълбока пукнатина в глобалното икономическо мислене.

Правителствата твърдят, че на пазарите вече не може да се разчита в условията на криза и че храната, подобно на енергията, трябва да се третира като стратегически актив. Икономисти и търговски представители възразяват, че когато много държави трупат запаси едновременно, те рискуват да затегнат глобалното предлагане, да повишат цените и да навредят на най-бедните вносители.

Това, което изглежда като благоразумие у дома, предупреждават критиците, може да се превърне в нестабилност в чужбина.

„Скандинавските държави служат като барометър за глобалния геополитически риск и фактът, че възстановяват хранителните си запаси, означава, че възприемат повишено геополитическо напрежение в света“, казва Фредерик Нойман, главен икономист за Азия в HSBC, предупреждавайки, че „храната може да се окаже една от първите жертви“ на нарастващото геополитическо напрежение и протекционистките политики.

Свят, застанал на ръба: WEF представи новите глобални рискове

След като правителствата започнат да се намесват, отбранителните мерки бързо се разпространяват през границите, добавя той.

„Много е трудно да се върне процесът назад.“

В продължение на близо три десетилетия повечето държави по света последователно се отказват от публичните си хранителни резерви.

Отворената търговия, диверсифицираните вериги за доставки и усъвършенстваната логистика правят националните запаси да изглеждат ненужни в развитите икономики.

Европа демонтира интервенционните изкупувания по Общата селскостопанска политика. Скандинавските страни изчерпаха зърнените си запаси от времето на Студената война. Дори държави с несигурна хранителна система все повече разчитаха на глобалните пазари.

Това доверие рязко ерозира след 2020 г., когато Covid-19 разкри крехкостта на веригите за доставки „точно навреме“. Две години по-късно нахлуването на Русия в Украйна наруши дейността на един от най-важните износители на зърно в света.

Климатичните шокове – суша, наводнения и горещи вълни – станаха по-чести и по-трудни за прогнозиране. В същото време търговията се превърна в геополитически инструмент, а не в неутрален канал, кулминирайки в агресивната ескалация на митата миналата година по време на втория президентски мандат на Доналд Тръмп.

„Имаше правила и регулации, особено през 90-те години чрез СТО… Никога не е било съвършено, но създаде представата, че ако разполагаме с локални хранителни напрежения, винаги можем да се обърнем към глобалните пазари“, казва Нойман.

„Това доверие избледня заради геополитическата фрагментация.“

За много правителства изводът е прост: пазарите може да работят през повечето време, но при екстремни сценарии не може да се разчита на тях да доставят храна, когато тя е най-нужна.

Никъде тази промяна не е по-ясна, отколкото в Северна Европа. Норвегия, една от най-богатите и най-зависими от търговия икономики в света, започна да възстановява аварийните си зърнени резерви за първи път от края на Студената война. През 2024 и 2025 г. правителството възложи на частни оператори да държат около 30 000 тона пшеница. Политиците представиха този ход като отговор на пандемичните сътресения, повишения геополитически риск и климатичната несигурност, подчертавайки, че резервите са предназначени за готовност, а не за пазарна интервенция.

Швеция стигна по-далеч. В бюджета си за 2026 г., публикуван в края на миналата година, Стокхолм задели 575 млн. шведски крони за възстановяване на аварийните хранителни запаси като част от стратегията си за „тотална отбрана“.

„Това е една от най-големите инвестиции, които сме правили всъщност от 1950 г. насам“, казва пред FT Саранда Дака, която ръководи проекта за създаване на запаси в Шведската агенция по земеделие.

Решението на Швеция е рязък завой в общоприетата политиката. След присъединяването си към Европейския съюз през 1995 г. страната започва да демонтира системата си за складиране от времето на Студената война, която е напълно закрита до 2001 г., според Дака.

„Създаде се идеята, че никога повече няма да има война в Европа“, казва тя.

„Затова цялата шведска отбрана започна да намалява. Сега отново възстановяваме.“

От 2021 г. Шведската агенция по земеделие започва да получава официални оценки за продоволствената сигурност от правителството, което задейства вътрешни анализи на уязвимостите в хранителната система. Решаващият завой обаче настъпва след пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна през февруари 2022 г. – и последвалото решение на Швеция да кандидатства за членство в НАТО, към което официално се присъединява през пролетта на 2024 г.

Швеция планира да складира не само зърно, но и семена и торове, като интегрира частни компании за управление и ротация на запасите, така че качеството да се запази и пазарите да не бъдат изкривявани.

„В случай на война между Русия и Запада очакваме бойните действия да се водят по границата с Русия, което ще направи Финландия и балтийските държави основно бойно поле“, отбелязва Дака.

Тази държавна застраховка е гаранция за шведските граждани, но и „послание към Русия“, добавя тя.

„Искаш да покажеш, че имаш мускули, че правиш нещо. Искаш да повишиш прага някой да те атакува.“

Докато Швеция се подготвя да складира достатъчно храна за по 3000 калории на ден за всеки от 10,6 млн. граждани на страната за една година, финландските власти предприемат стъпки за увеличаване на аварийните зърнени запаси от шестмесечни на деветмесечни и за актуализиране на законодателството, уреждащо системата за сигурност на доставките, с аргумента, че готовността трябва да бъде засилена в един по-нестабилен свят.

Германският министър на земеделието Алоис Райнер заяви през август миналата година, че Берлин преразглежда дългогодишните си аварийни хранителни резерви, за да включи повече готови за консумация продукти, като консервирани равиоли. Германия вече харчи 25 млн. евро годишно за хранителен резерв от 100 000 тона.

Берлин влиза в режим „готови до 2029 г.“ с рекорден скок на военните разходи

С изострянето на търговските напрежения икономисти и търговци предупреждават, че хранителните запаси могат да се превърнат в инструмент за политическа намеса, който да бъде използван като оръжие.

„Но ерозията на доверието в пазарите не е само геополитическа. Климатичните промени се превърнаха в по-непосредствен двигател на отбранителната политика, не защото храната липсва в глобален мащаб, а защото правителствата все по-често се съмняват, че ще могат да получат достъп до нея, когато настъпят климатични шокове“, посочва Савидж от FT.

В преглед на Световната банка от април 2025 г. се посочва, че климатичната нестабилност се превръща в един от най-бързо нарастващите фактори за държавна намеса чрез стратегически зърнени резерви, особено в условия на политически риск.

В Египет например серия от горещи вълни и неравномерни валежи многократно са намалявали вътрешните добиви на пшеница през последното десетилетие, увеличавайки зависимостта от внос точно когато глобалните пазари стават по-волатилни.

Кайро разшири държавния капацитет за съхранение до около 6 млн. тона и поддържа резерви, покриващи повече от шест месеца потребление, изрично за да смекчи климатично обусловени шокове в доставките и ценови скокове, посочва FT.

В Бразилия правителството на Луис Инасио Лула да Силва започна да възстановява публичните хранителни запаси още с встъпването си в длъжност през 2023 г., след като те бяха демонтирани от предишни администрации.

Правителството изразходва около 100 млн. долара за складиране през 2025 г., купувайки основно царевица и, след като опустошителни наводнения удариха Рио Гранде до Сул през 2024 г., възобновявайки публичните покупки на ориз.

Докладът на Световната банка отбелязва, че правителствата са действали превантивно „не защото храната е била недостъпна в глобален мащаб, а защото климатичната несигурност е направила бъдещия достъп да изглежда ненадежден“, и заключава, че климатичните промени засилват импулса за вътрешно поемане на риска дори в държави, дълбоко интегрирани в глобалните пазари.

На други места, и особено в Азия, складирането се е превърнало в инструмент за икономическо и политическо управление с последици, които надхвърлят националните граници.

Работещият като предприемач и собственик в новата реалност – 6 ВЪПРОСА ЗА 2026 с икономиста Димитър Събев

Индия, най-големият износител на ориз в света, държи едни от най-големите публични зърнени запаси в историята си. Към декември 2025 г. държавните резерви от ориз възлизат на почти 58 млн. тона, с около 12% повече спрямо година по-рано, докато запасите от пшеница също са значително над официалните буферни норми.

Зърното се изкупува и управлява от Корпорацията по храните на Индия като част от система, създадена да стабилизира цените и да доставя субсидирана храна на стотици милиони хора. Когато вътрешните цени се покачват, държавата освобождава зърно. Когато глобалните пазари се затягат, тя ограничава износа.

Китайските запаси са още по-големи и далеч по-малко прозрачни. Според официални документи Пекин е увеличил бюджета си за 2025 г. за складиране на зърно, растителни масла и други селскостопански суровини с около 6,1% спрямо година по-рано, до приблизително 132 млрд. юана (18 млрд. долара).

В съвкупност подобни политики изтеглят нарастващ дял от глобалното производство на зърно в публични запаси, вместо да позволят свободното му движение през пазарите.

Икономистите не оспорват, че правителствата са изправени пред по-големи рискове, казва Джоузеф Глаубер, бивш главен селскостопански икономист на САЩ, но поставят под въпрос дали масовото складиране реално ги намалява.

„Задържането на запаси има смисъл само ако смяташ, че търговията е напълно прекъсната и твърде скъпа. Но това не е било така до голяма степен“, казва Глаубер пред FT.

„Дори при блокажите на Суецкия канал и Червено море и други подобни неща, износът като цяло се приспособи. Мисля, че дори войната в Украйна показа, че всъщност можеш да се снабдиш с пшеница, ако искаш.“

Затова, добавя той, няма „голям смисъл нетен износител да държи много големи резерви, както прави Индия“.

Съществуват и практически ограничения. Зърното е скъпо за съхранение и трудно за поддържане в големи мащаби. „Това, което се случва, е, че качеството се влошава и запасите в крайна сметка отиват за фуражи или индустриални цели“, казва той.

Опитът на Китай е предупреждение, добавя Глаубер. Големи запаси от царевица, натрупани между 2008 и 2016 г., в крайна сметка се оказаха негодни за хранителни цели, принуждавайки властите да ги насочат към производство на етанол и индустриална преработка. По-доброто управление може да смекчи този риск, казват икономистите, но на практика ротацията и навременното освобождаване са политически трудни.

Въпреки нарастващите предизвикателства, породени от климатичните промени, глобалното земеделие все още произвежда достатъчно храна.

„Средно погледнато, светът всъщност произвежда достатъчно храна през дадена година“, казва Нойман. „Докато можем да гарантираме свободно разпределение, това не би било проблем.“

Но когато държавите реагират на сътресенията и геополитическата нестабилност чрез складиране и намеса в свободния поток на храна, те всъщност рискуват да причинят по-големи локални недостици и нестабилност.

Изследванията на скоковете в глобалните цени на храните през 2007–2008 г. показват, че забраните за износ и предпазното трупане на запаси са допринесли за значителна част от ценовите пикове, дори когато глобалните реколти са били относително добри. Подобни динамики се появиха и след нахлуването на Русия в Украйна, когато вълна от ограничения засили ефекта от нарушените доставки.

Българските домакинства между инфлацията и глобалните реалности

Най-големият риск, според икономистите, не е в която и да е отделна политика, а в каскадата.

„След като дори няколко икономики тръгнат по пътя на хранителния протекционизъм, всички останали започват да чувстват, че и те трябва да го направят“, казва Нойман.

„Всички биха били в по-добро положение, ако имаме свободен поток на хранителни стоки по света.“

Иломяки не е съгласен.

„Ако сте икономист, разбира се, може да мислите така - но трябва също да разберете, че всяка държава носи отговорност да се грижи за населението си.“