Учени спасяват малките на алената ара от собствените им родители

Алената ара е сред най-разпознаваемите птици в тропическите гори, но популацията ѝ намалява. Освен бракониерството и обезлесяването, видът е изправен пред още едно предизвикателство – собствената си стратегия за отглеждане на малките.

Учени, които изследват алената ара в перуанската Амазония повече от двадесет години, установяват, че родителите често пренебрегват най-малките пилета. Почти всички трети и четвърти малки в гнезда с повече яйца не оцеляват, а около една четвърт от второизлюпените също загиват, съобщава BBC.

Тази особеност вероятно е била част от стратегията за оцеляване на вида. Днес, когато някои популации са силно засегнати от загубата на местообитания и бракониерството, тя се превръща в допълнителна пречка за възстановяването им.

Защо родителите изоставят най-малките си?

Женската алена ара снася до четири яйца на сезон, но обикновено само едно или две малки напускат успешно гнездото. Габриела Виго-Трауко, изследовател от Texas A&M University и съдиректор на The Macaw Society, наблюдава това поведение чрез камери в гнездата още от 2007 г.

Според нея родителите, особено майките, често отблъскват най-малките пилета и насочват храната към по-големите. Причината не е липса на храна или агресия между малките.

Подобно на хората, дивите папагали копират предпочитанията на събратята си

Според Виго-Трауко по-вероятното обяснение е, че разликата във възрастта между пилетата прави едновременното им отглеждане твърде трудно. Дори четири или пет дни разлика при излюпването могат да означават различни нужди от храна и температура.

Родителите са изправени пред избор: ако разпределят ресурсите между всички, съществува риск нито едно от малките да не оцелее.

През 2017 г. екипът на Виго-Трауко започва експеримент, при който обречени малки се преместват при други двойки алени ари, които ги отглеждат като свои.

Едно от тях е Паркър – четвъртото и най-малко пиле в гнездо в Националния резерват Тамбопата в Перу.

През 2018 г. учените го изваждат от гнездото, преди да е отворил очи. След три седмици интензивно хранене на ръка намират подходяща двойка диви ари, която го приема.

На 22 декември Паркър е преместен в новото гнездо. Приемната му майка започва да се грижи за него почти веднага. Няколко месеца по-късно той успешно напуска гнездото – първото четвърто пиле, което успява да го направи за десетилетия наблюдения в Тамбопата.

Между 2017 и 2019 г. екипът прилага метода при още 25 спасени пилета с подобен успех. Три други са приети от нови родители, но не напускат гнездата си поради удар от мълния, хищник или заболяване.

Защо методът не е лесен за прилагане?

Въпреки добрите резултати подходът е скъп и сложен.

По време на тригодишния експеримент в Тамбопата проектът разполага с екип от около 20 души и финансиране за заплати, оборудване и настаняване. Освен това учените трябва да открият гнездо с пиле в риск, а след това бързо да намерят друга двойка с празно гнездо или с малко на сходна възраст.

Рони Гарсия-Анлеу от Wildlife Conservation Society, който прилага метода при последните популации на алена ара в Гватемала, посочва пред BBC, че подобна операция е трудна за организиране в дивата природа.

Екипът му преминава към друг подход: птиците се учат да летят, да се хранят и да създават социални връзки в големи волиери, преди да бъдат освободени.

От 2020 г. Виго-Трауко тества по-опростена версия на метода.

Вместо пилетата първо да се отглеждат от хора, те се преместват директно от едно гнездо в друго скоро след излюпването.

Целта е в едно гнездо да останат малки на сходна възраст, което улеснява родителите в отглеждането им.

Методът изисква по-интензивно наблюдение, но значително по-малко човешка намеса и по-ниски разходи.

Още през втората година на проекта учените разменят пилета между две гнезда, така че и двете двойки родители да отглеждат по две малки на сходна възраст.

Според Виго-Трауко това може да направи техниката приложима и в региони с ограничени ресурси.

Какапо – чудатият папагал, чиято популация надхвърли 300 птици за първи път от 75 години

Учените подчертават, че приемното родителство не може да замени мерките срещу обезлесяването и бракониерството.

В Коста Рика природозащитни програми, започнали през 90-те години, постигат успех чрез охрана на активни гнезда, образователни инициативи и изграждане на изкуствени места за гнездене. Тези действия успяват да стабилизират и възстановят местната популация.

Въпреки ограниченията методът с приемни родители вече вдъхновява подобни проекти с други видове папагали от Аржентина до Централна Америка. Паркър е доказателство, че подходът може да работи. През септември 2019 г. екипът отново го забелязва – вече като млада и уверено летяща ара, заедно с приемните си родители и другото им малко. „Беше нормално семейство“, казва Виго-Трауко пред BBC. „С две отраснали малки.“