Аналоговата естетика се завръща в новото поколение хорър филми

Независимите хорър хитове Obsession и Backrooms дадоха силен старт на летния киносезон, като всеки от тях реализира приходи от стотици милиони долари и привлече огромен брой млади зрители. Мнозина отбелязват приликите между двата филма – и двата са заснети с относително скромен бюджет от представители на поколението Z, режисьорите Къри Баркър и Кейн Парсънс, които първоначално добиват популярност в YouTube.

По-малко внимание обаче се обръща на друга обща черта – изобилието от аналогови предмети и сценография, които пренасят зрителя в преддигиталната епоха.

В Obsession главните герои Беър и Ники работят в малък независим музикален магазин, придвижват се със старо семейно комби, а сюжетът се върти около старомоден сувенир-шега.

В Backrooms Мери рекламира своите касети за самопомощ в телевизионни реклами, излъчвани късно вечер, Кларк удря телевизора, за да оправи размазания сигнал – нещо, което почти никой не прави в ерата на HDTV – а безкрайните офиси с мокет и окачени тавани изглеждат като изоставен бизнес парк край магистрала.

Новият филм на Джейн Шьонбрун Teenage Sex and Death at Camp Miasma развива тази тенденция още по-далеч. Историята проследява младата режисьорка Крис (Хана Айнбайндър), която се опитва да възроди слашър поредица от 80-те години и мечтае да привлече за римейка звездата от оригиналния филм Били (Джилиън Андерсън).

За целта Крис се отправя към изоставения снимачен лагер, където живее Били, чиято кариера отдавна е залязла. Филмът преплита миналото и настоящето в сюрреалистично, едновременно забавно, плашещо и емоционално кинопреживяване.

Backrooms и Obsession – как два нискобюджетни хорър филма предизвикаха земетресение в Холивуд

Защо хорърът се връща към миналото?

Носталгията винаги е привличала както режисьорите, така и зрителите, но за наблюдаваната тенденция в хоръра вероятно има и по-практична причина – съвременната естетика е загубила визуалната текстура, от която жанрът се нуждае.

Минималистичният интериорен дизайн, наложил се след 2010 г. – гладки повърхности, заоблени форми и почти стерилна среда, напомняща магазин на Apple или модерно кафене – не предлага достатъчно пространство за напрежение, пише The Guardian. 

А хорърът разчита именно на него.

Обитаваните от духове къщи се нуждаят от дълги сенки, скърцащи дъски, странни закачалки за шапки и зловещи портрети, които сякаш наблюдават героите.

Днес много от предметите, които някога изпълваха домовете, са заменени от едно-единствено смарт устройство. Старият часовник, грамофонът и библиотеката могат да бъдат заместени от интелигентна колонка върху кухненския плот. 

От своя страна и трите хитови филма предлагат собствен прочит на класическата „обитавана къща“.

В началото на Obsession апартаментът на Беър изглежда напълно обикновен, макар и леко старомоден. Но с постепенното психическо разпадане на Ники се променя и самото жилище. То се превръща в гротескно гнездо – телесни течности попиват в мокета, прозорците и вратите са хаотично заковани с дъски, а единствената светлина идва от екрана на стар телевизор.

В Backrooms зад всеки ъгъл дебнат чудовища и мистерии. Героите непрекъснато прескачат счупени мебели, спускат се по шахти и се изкачват по безкрайни стълбища.

В Camp Miasma действието почти изцяло се развива на снимачната площадка на хорър филм – лагер с празни дървени къщички и собствено кино.

Сякаш са излезли от нечие подсъзнание: Как филмите на ужасите завладяха съвременното кино

Аналоговите вещи правят страха по-убедителен

Много от предметите, които някога са били неразделна част от ежедневието, днес имат дигитални еквиваленти. Това обаче невинаги работи в полза на хорър жанра. Както е по-интересно да наблюдаваш дете, което строи с дървени кубчета, отколкото да играе на таблет, така и аналоговите технологии често създават по-силно визуално присъствие и усещане за материалност на екрана.

Затова филми като Obsession и Backrooms използват съвременни технологии, но същевременно избягват смартфоните като основен елемент от разказа. Сякаш действието е останало в началото на XXI век – време, когато по улиците все още се движеха семейни комбита, до обществените телефони висяха телефонни указатели, а дискети, VHS касети, видеокасетофони, компактдискове, грамофонни плочи и радиоприемници бяха част от всекидневието. 

Тази естетика не е новост за жанра. В The Ring, американския римейк на японския Ringu, ужасът се заражда от прокълната видеокасета и телефонно обаждане, което известява жертвата за предстоящата ѝ смърт. Днес такъв сюжет би бил значително по-труден за възпроизвеждане, тъй като малко хора все още разполагат с видеокасетофон или използват стационарен телефон.

По сходен начин The Blair Witch Project изгражда напрежение чрез разклатените кадри от любителска видеокамера, които подсилват усещането за хаос и несигурност. Съвременните смартфони със своето високо качество на изображението трудно постигат същия ефект. Backrooms използва близък подход още в началото си – камерата следва човек, който панически бяга от невидима заплаха, а записът внезапно прекъсва. Какво се е случило, остава неизвестно, а именно тази липса на информация подтиква зрителя да продължи да гледа.

Появата на предмети и технологии от друго време често придава на такива филми сюрреалистично усещане. Познатите вещи изглеждат едновременно реални и откъснати от настоящето, което засилва чувството за несигурност и размива границата между спомена и въображението.

Режисьорът Джейн Шьонбрун описва подобно преживяване, когато говори за вдъхновението зад Camp Miasma: „Като ученик в пети клас прекарвах часове пред рафтовете с филми на ужасите във видеотеката, непрекъснато наемах касети, гледах ги и мечтаех.“ Според този подход хорърът не се основава единствено на страха, а и на способността да възпроизвежда усещания и спомени, които трудно могат да бъдат пресъздадени по друг начин.

Жанрът по природа допуска свръхестествени явления и кара зрителя доброволно да приеме невъзможното. Именно това дава свобода на режисьорите да изграждат алтернативни реалности, в които личните спомени и колективната носталгия се преплитат. Ако Шьонбрун се стреми да възстанови атмосферата на собственото си детство, филми като Obsession и Backrooms насочват вниманието и към един по-широк културен копнеж по аналоговата епоха.

Особено любопитно е, че режисьори като Къри Баркър и Кейн Парсънс принадлежат към поколение, което почти не е живяло в този свят, а в някои случаи изобщо не го е преживяло. Това превръща аналоговата естетика не толкова в лично преживян спомен, колкото в творческа интерпретация на минало, познато предимно чрез филми, снимки и популярната култура.