Въпреки че прекрасно осъзнават до какви абсурди може да доведе Anti-ageing културата, все повече жени се чувства почти безсилни да устоят на желанието да „забавят“ процеса на стареене.

Бейби бумърите, поколението X и по-възрастните милениъли израснаха – и сега остаряват – под постоянния културен натиск да бъдат колкото се може по-млади и „перфектни“ възможно най-дълго, отбелязва в публикация за The Guardian Тереза Макфейл, която е медицински антрополог и доцент по „Наука, технологии и общество“ в Технологичния институт „Стивънс“.

Антропологът от университета „Брандейс“ д-р Сара Ламб пък превръща този натиск в една от основните теми на своите изследвания повече от десетилетие.

Работата ѝ е посветена на това как хората днес възприемат и преживяват стареенето.

Участниците в нейното изследване в Бостън са ревностни последователи на новия квазинаучен режим на антистареенето. Те олицетворяват идеята за „постоянна личност“ – антропологичен термин, който описва склонността ни да замразяваме представата си за самите себе си във времето, обикновено около 35–40-годишна възраст, и да очакваме тя никога да не се променя с напредването на годините.

Тези хора правят всичко по силите си, за да „останат млади“, казва Ламб. Въпреки това тя установява, че все повече от тях са разочаровани от идеята за „успешно остаряване“ – концепция, която създава строга граница между „добрата“ и „лошата“ старост.

Тази логика предполага, че вече е възможно човек да се провали в самото остаряване.

Тереза Макфейл посочва, че една от основните разлики между нас и хората, които са се сблъсквали с възрастова дискриминация преди век, е, че бързият научен напредък ни е дал повече инструменти от всякога, за да създаваме илюзията, че можем да спрем времето.

Когато видим козметични продукти, рекламиращи „най-новите научни открития“ в своите формули – ни се иска да вярваме в почти магическата способност на тези съставки да „подмладят“ кожата и да я върнат към вида, който е имала на двайсет и няколко години.

И точно тук е проблемът, пише антропологът: „Зад всички тези ултрамодерни обещания на продуктите против стареен се крие същият стар ейджизъм – дискриминацията по възраст.

Да откриеш ключа към дълголетието – на теория и на практика

Когато старостта е била престиж

През XVII и XVIII век хората над 65 години представлявали едва около 2% от населението. По-възрастните били уважавани и почитани, пише социологът и експерт по стареенето д-р Дебора Кар в книгата си Aging in America от 2023 г.

Модерните хора дори често се състарявали умишлено и лъжели за възрастта си, защото това носело престиж.

След Американската революция обаче индустриализацията увеличила значението на ефективността, а броят на възрастните хора започнал да расте.

Тогава отношението към старостта започнало да се променя.

Появила се нова култура, възхваляваща младостта.

До средата на XIX век пренебрежителни определения за възрастните хора вече били широко разпространени.

Скорошно езиково изследване установява, че „стереотипите за възрастта ставали все по-негативни в продължение на 200 години. Около 1880 г. те преминават от положителни към отрицателни“.

Тази промяна съвпада с развитието на микробиологията и по-късния бум на научните изследвания върху биологичното стареене.

Руският учен Иля Мечников, считан за „баща на имунологията“, въвежда термина „геронтология“ и дава първия сериозен тласък на науката за антистареенето в началото на XX век.

„Вярвам, че в бъдеще ще бъде възможно човешкият живот да бъде удължен отвъд сегашните му граници“, казва той в интервю през 1904 г.

Последното завещание на Ози Озбърн - книга за болката, старостта и смирението

Как старостта се превърна в провал

Съвременната Anti-ageing култура се оформя истински едва след средата на XX век.

Медицинският напредък позволява на рекорден брой хора да достигат напреднала възраст.

През 1961 г. химикът д-р Робърт Хавигърст въвежда термина „успешно остаряване“ – концепция, която впоследствие ще доминира геронтологията.

Изведнъж доброто или лошото остаряване започва да изглежда като личен избор, а не като естествен житейски процес.

Макар старостта никога да не е била напълно желана, вече официално става „лошо“ да остарееш.

Започваме да казваме, че хората, които видимо остаряват, са се „занемарили“.

Започваме да купуваме книги със заглавия като „Как да живеем по-дълго и да се чувстваме по-добре“ или „Остани млад, остани във форма“, пише антропологът Тереза Макфейл в статията си за The Guardian.

Изпреварване на старостта: Теория, в която смъртта идва като опция или инцидент

Културата на дълголетието е най-новото превъплъщение на тази идея

Лабораторията на Харвардския университет, ръководена от генетика д-р Дейвид Синклер – един от най-известните застъпници на дълголетието – работи върху идеята клетките да бъдат препрограмирани така, че отново да станат „млади“ и по този начин стареенето да бъде „обърнато“.

На пръв поглед няма нищо лошо в желанието човек да живее възможно най-дълго и възможно най-здравословно.

Понякога обаче съвременните проповедници на дълголетието говорят така, сякаш смъртта вече е въпрос на избор.

Anti-aging гурута се превръщат в съвременни алхимици в търсене на научния еликсир на вечната младост.

Но надеждата, че науката може да спре стареенето, е просто ейджизъм в лабораторна престилка, пише Тереза Макфейл и цитира културният критик Джесика ДеФино, според която „дълголетието е просто най-новата дума, която използваме за старата идеология против стареенето.“

Възможност, а не край: Шест вдъхновяващи истории от старостта

Безкрайна битка без победител

През 2017 г. списание Allure обявява, че повече няма да използва термина „anti-ageing“. Индустрията обаче не изчезва - тя просто сменя речника си.

Появяват се понятия като pro-ageing, non-ageing and preventative ageing. „Всички тези термини звучат по-позитивно и по-научно“, казва ДеФино. „Но когато погледнете предназначението на продуктите, всичко пак е anti-ageing.“

Пазарът на такива продукти вече се оценява на около 78 милиарда долара и продължава да расте.

Проблемът е, че крайната цел остава същата – да бъде спряно нещо, което по дефиниция не може да бъде спряно.

Сивите коси, бръчките и отпуснатата кожа се превръщат в доказателство за провал.

А според ДеФино именно този провал е най-големият успех на индустрията.

Защото стареенето няма край, освен смъртта.

Надбягване със смъртта: Защо удължаването на живота не е път към безсмъртие

Страхът от старостта и страхът от бъдещето

Антропологът д-р Абу Фарман смята, че зад манията по дълголетието стои нещо още по-дълбоко.

„Не можем да пренебрегнем факта, че интересът към безсмъртието расте в момент, когато страхът от края на света също е широко разпространен“, казва той.

„Желанието и тревогата са преплетени.“

Психологът д-р Ашли Лайтъл вижда същата връзка. Може би не можем да спрем климатичните промени. Не можем да прекратим международните конфликти. Но може би можем да направим нещо по отношение на стареенето.

„Когато светът изглежда хаотичен и чувстваме, че нямаме контрол над него, хората се вкопчват още по-силно в подобни идеи“, казва д-р Ашли Лайтъл.

Тя отбелязва още еднатенденция: Тревожността, свързана с възрастта, вече се проявява много по-рано. Млади жени и дори деца купуват продукти против бръчки.

Хора на двайсет и няколко години обвиняват „старостта“ за болки в гърба или коленете си.

„Днес сме стигнали до идеята, че всяка следа от стареене е нещо, което трябва да бъде отложено или избегнато възможно най-дълго“, казва д-р Ашли Лайтъл. „Може би завинаги.“

Какво всъщност означава да „остареем красиво“?

Тази логика все по-често се насочва към все по-млади поколения

„Хората в рекламите обикновено са все по-млади“, казва д-р Лайтъл. „Понякога използват доста агресивен език от рода на: „Присъедини се към мен в битката срещу стареенето.“ Все едно става дума за война, а не за естествена част от човешкото съществуване.“

Поколенията Z и Алфа израстват в уникална културна среда, в която голяма част от ежедневието им протича в Instagram, TikTok и Snapchat.

Според ДеФино идеалът на интернет е вечната младост.

Днес възрастовата дискриминация, облечена в стандарти за красота, се представя чрез нова, позитивно звучаща научна терминология и се продава под формата на „грижа за себе си“.

Но проблемът не засяга само младите поколения.

Според изследванията на д-р Патриша Калбо, психолог по развитието и преподавател в Southern Connecticut State University, негативните стереотипи за старостта в социалните мрежи може би са увеличили желанието на хора от всички поколения да се дистанцират от собствената си реална възраст.

В малко проучване сред 400 души на възраст между 19 и 77 години участниците с по-високи нива на тревожност, свързана със стареенето – особено страхове от влошаване на външния вид и загуба на социален статус – много по-често заявяват, че най-добрата им версия е останала по-далеч в миналото, след като са разгледали миймове, свързани с дискриминация по възрастов признак.

Под понятието „най-добро аз“ се разбира конкретен период от живота – в миналото, настоящето или бъдещето – когато човек се е чувствал, чувства се или очаква да се чувства най-ценен и в своя пик.

Според Калбо бейби бумърите и поколението X навлизат в по-късните етапи от живота си много по-фокусирани върху понятия като „здравословна продължителност на живота“ и дълголетие.

Те не гледат на старостта като на период на бездействие. Напротив – искат да останат активни, работоспособни и енергични дори през осмото и деветото десетилетие от живота си.

Калбо смята, че този културен подход може да води до своеобразно отричане на стареенето и до силно желание човек да изглежда и да се чувства по-млад.

Готови ли сте да работите на 80 години - и след това?

В крайна сметка че мнозина от нас са убедени, че са много „по-млади“ от всяко друго поколение на средна възраст в историята, отбелязва Тереза Макфейл.

Ако съществува нещо като „колективно отрицание“, то ние вероятно живеем точно в него.

„Трябва да се борим с възрастовата дискриминация“, казва ДеФино. „Трябва да си зададем въпроса защо по-младият външен вид носи по-висок социален статус и отваря повече възможности в политически, социален и икономически план.“

Ламб добавя, че най-голямата ни грешка е да се преструваме, че можем да спрем процеса на остаряване.

Когато въпреки всички „научни“ съвети все пак остареем, това често води до разочарование, шок или срам.

В крайна сметка обаче е трудно човек да отхвърли anti-aging реториката.

Ако видимите признаци на възрастта са свързани с дискриминация на работното място, по-нисък обществен статус и по-малко влияние, напълно логично е човек да иска да ги отложи – да си направи операция на шията например, вместо да понесе социалните последствия.

А когато към това добавим и другите типични страхове от старостта – загубата на независимост, подвижност или памет – получаваме перфектната буря от тревожност.

„Това, което всъщност се опитваме да защитим чрез всички тези идеи за по-продължителна младост или здравословно остаряване, е усещането за нашата същност“, обяснява Ламб.

През последното десетилетие тя забелязва, че все повече възрастни хора следят научните изследвания върху стареенето, защото искат да съхранят здравето и функционалността, които са имали на средна възраст.

Те искат съвети за хранене и движение, но не непременно да живеят вечно.

„По-скоро биха предпочели да умрат, отколкото да бъдат много стари“, казва Ламб. „Не искат агресивни медицински интервенции или да бъдат поддържани от машини. Не искат да бъдат бреме за близките си. Не искат да изпитват болка.“

Ламб би искала да живеем в култура, която приема поне част от естествените загуби, свързани със стареенето, като нещо смислено.

Бихме могли да възприемаме бръчките и побелялата коса като белези на преживян живот.

Или забавянето на темпото като възможност най-накрая да си починем и да прекарваме повече време с любимите хора.

Д-р Лайтъл пък казва каква е алтернативата на anti-aging културата: „Сред изследователите в тази област има една фраза, която често използваме: anti-aging е антиживот.“

„Стареенето започва още в секундата, в която се родим – просто тогава го наричаме развитие“, казва тя и добавя: „Стареенето е част от самия живот. Не можем да се отървем от него. И не мисля, че изобщо трябва да се опитваме.“