Съдим ли хората по говора им? Как акцентът формира живота ни

В новата си книга „Why We Talk Funny: The Real Story Behind Our Accents“ Валери Фридланд пише, че хората инстинктивно използват акцентите, за да категоризират околните. „Ние се учим да припознаваме другите като себеподобни чрез начина, по който звучат“, обяснява тя. Този процес започва още в най-ранна възраст – проучванията сочат, че малките деца подсъзнателно избират за приятели връстници със сходен акцент. 

В едно от проучванията на пет- и шестгодишни деца са показани двойки техни връстници на компютърен екран – едните с местен канадски акцент, а другите с британски. Когато трябвало да избират с кого да се сприятелят, децата предпочели тези с местното произношение. Любопитното е, че това се случва въпреки факта, че те живеят в Торонто и ежедневно се сблъскват с огромно езиково разнообразие, пише The Guardian. 

Нашите преценки, основани на акцента, водят до сериозни проблеми, като подхранват стереотипи за социална класа, етнически произход и регионална принадлежност. Това може да има последствия в редица важни ситуации, включително на интервюта за работа, където човек с по-изискан акцент може да бъде възприет като по-компетентен от човек с по-разговорно произношение. Може да доведе и до предположения за начина на мислене на хората – например проучване сочи, че според участниците политици с южняшки американски акцент изразяват консервативни възгледи. Произношението може дори да повлияе върху реакцията на съдебни заседатели към свидетели, както според Фридланд се е случило по време на делото срещу Джордж Цимерман.

Фридланд, професор по лингвистика в Университета на Невада в Рино, самата е пример за начина, по който се формират акцентите. Тя израства в американския Юг – в Мемфис, Тенеси – с родители с френски акцент.

Как технологиите преосмислят звука на спорта за глухите фенове и спортисти

„Това, че бях заобиколена от хора, които силно осъзнаваха как околните възприемат акцента им, ме накара още от ранна възраст да се интересувам защо той е толкова важен белег на идентичността“, разказва тя.

Дискриминацията на база акцент има дълбоки корени, датиращи още от древността, отбелязва Фридланд. Подобни примери се откриват дори в Стария завет, където семитското племе галаадците идентифицирало своите врагове – ефремците – чрез произнасянето на думата „шиболет“. В онзи контекст грешното произношение е имало фатални последици. 

Често реагираме на акцентите чисто първосигнално, „тъй като не осъзнаваме тяхната истинска стойност“, отбелязва Фридланд. Развиването на подобно разбиране, както и самото осъзнаване на собствените ни пристрастия, може съществено да помогне за преодоляването на вкоренените предразсъдъци. 

„Повечето хора искрено искат да бъдат по-добри слушатели“, казва Фридланд.

Осъзнаването на акцентите започва почти веднага след раждането. „Около първата си година бебетата вече са разпознали звуците, които преобладават в езиците около тях“, обяснява Фридланд. Изследвания показват, че едногодишните реагират на звуци, които съществуват в езика им, но не и на такива, които отсъстват.

През следващите няколко години децата усвояват езика от родителите си и хората около тях. Но едва около петгодишна възраст собственият им акцент започва ясно да се оформя. Според Фридланд тогава децата губят интерес към начина, по който говорят родителите им, и решават: „Нека да отидем да говорим с готините деца в училище, защото са много по-забавни.“ 

Това обяснява защо американско дете с родители с френски акцент, като самата Фридланд, започва да звучи като връстниците си, а не като родителите си – и защо обратното прави впечатление. 

Специфичното звучене на различните акценти, разбира се, е тясно свързано с историческите процеси. Американският английски например е предимно „ротичен“ — при него звукът „R“ се произнася ясно пред съгласни и в края на думи като hard и car, докато в много британски диалекти това не се случва. Причината се корени в Лондон от XIX век: елиминирането на „R“ става модерно едва след основаването на първите американски колонии, когато динамичните социални промени в британската столица налагат нови норми в произношението. 

Веднъж установен – особено в зряла възраст – специфичният акцент става изключително труден за промяна. Усвояването на нов език създава сериозни предизвикателства, тъй като изисква възприемането на непознати звуци, които понякога се оказват трудни дори за долавяне, а още повече за точно възпроизвеждане.

Променя ли AI „последната човешка привилегия“ – езика

Освен чистото произношение, постигането на автентично звучене изисква и имитиране на просодията на езика – неговия специфичен ритъм, интонация и ударения. Американците например „обикновено удължават и усилват думите, които искат да подчертаят“, и понижават тона в края на фразата като сигнал за завършване на мисълта, пояснява Фридланд.

Мандаринът, от друга страна, е „език със сричков ритъм“, което означава, че „всяка сричка се произнася приблизително с еднаква продължителност и сила“, докато тонът е от съществено значение за значението на думата.

Дори в рамките на собствения си език промяната на акцента е трудна. Американец, преместил се в Съри, едва ли някога ще започне да звучи напълно британски. Вместо това може да развие това, което Фридланд нарича „смесен диалект“.

„Когато хората живеят дълго време в район с различен диалект, наблюдаваме явление, наречено приспособяване на речта, при което те започват да се доближават до нормите на региона, без обаче да ги възпроизвеждат напълно“, коментира Фридланд.

Те вече не звучат съвсем като местните от родния си град, но и не звучат напълно като хората в новия си дом.

Този ефект става още по-осезаем с изграждането на социални връзки и интегрирането в новата среда. Типичен пример е писателят Бил Брайсън, който е израснал в САЩ, но е прекарал по-голямата част от съзнателния си живот във Великобритания. 

Това явление може да се наблюдава дори в рамките на един-единствен разговор. „Сравнението между начина на изразяване в началото и в края на един диалог показва, че речта постепенно се уеднаквява – както по отношение на интонацията и акцента, така и при избора на думи“, посочва Фридланд. 

Предвид факта колко дълбоко е заложен акцентът в личността, оценяването на хората въз основа на него изглежда още по-неоснователно. За съжаление подобни предразсъдъци продължават да съществуват – независимо дали се проявяват съзнателно, или не. 

Изгубени в превода: Африка срещу езиковата бариера на изкуствения интелект

В хода на делото срещу Джордж Цимерман за убийството на 17-годишния Трейвън Мартин през 2012 г., ключов свидетел на обвинението бива почти изцяло дискредитиран. Тъй като говори на специфичен афроамерикански диалект, съдът го възприема като неразбираем и недостоверен.

Лингвистите Джон Р. Рикфорд и Шарийс Кинг посочват, че през 2016 г. Рейчъл Джийнтъл – една от приятелките на Мартин – дава показания в продължение на шест часа, което е най-дългото свидетелстване по цялото дело. Тя е последният човек, разговарял с него по телефона непосредствено преди фаталния инцидент. Въпреки това името ѝ почти не фигурира в последвалите обсъждания на съдебното жури. 

„В известен смисъл диалектът на Джийнтъл бе предварително осъден и се превърна в ключов фактор за оправдателната присъда на Цимерман“, смятат Рикфорд и Кинг. 

Подобни случаи има и във Великобритания, а проучване от миналата година показва, че хората с работнически акцент са по-склонни да бъдат подозирани в престъпления.

„Съществува много солидна научна литература, която доказва, че нестандартният или силно регионален акцент може да повлияе върху оценката за достоверност от страна на съдебните заседатели и дори да увеличи склонността към приписване на вина“, казва Фридланд.

Съществуват обаче достъпни методи за ограничаване на вредите от подобни субективни реакции. Често самото осъзнаване на съществуващите пристрастия се оказва достатъчно. Проучванията показват положителен ефект, когато работодателите биват насърчавани да се фокусират върху професионалните способности на кандидата, а не върху неговото произношение.

Дори самият стремеж към безпристрастност може да допринесе за преодоляването на предразсъдъците. Именно в тази посока работят езикови експерти, помогнали за разработването на специални указания към съдебните заседатели с цел неутрализиране на подобни нагласи.

В крайна сметка, според Фридланд, начинът на говорене е отражение на универсално човешко преживяване. Всички разполагаме с едни и същи биологични и когнитивни дадености и сме водени от една и съща фундаментална нужда: стремежът към принадлежност.