През 2009 г. Абделмалек Баю е изправен пред деветгодишна присъда в Триест, Италия, за намушкване и убийство на мъж, който му се е подиграл на улицата. В опит да намали наказанието, неговият адвокат използва необичаен аргумент.

ДНК-то на клиента му, твърди той, показва наличие на т.нар. „ген на воина“ – мутация, която десетилетия научни изследвания свързват с агресивно поведение. Затова, според защитата, той не може да носи пълна отговорност за действията си. Обжалването е успешно – присъдата на Баю е намалена с една година.

От 90-те години на миналия век се натрупват научни данни, сочещи към възможна корелация между проявите на агресия и специфичен вариант на гена за моноаминооксидаза А (MAOA). В публичното пространство този генетичен маркер става популярен с термина „ген на воина“, въведен в масова употреба около 2004 г. 

Оттогава обаче разбирането ни за влиянието на гените върху поведението значително се задълбочава. „Първоначално се смяташе, че поведението се определя от малък брой гени с голям ефект“, казва пред BBC Айсу Окбай, доцент по психиатрия и генетика на сложни черти в Amsterdam UMC. „Това вече е напълно опровергано.“

Нова научна област разкрива как културата и околната среда влияят върху личността

Как средата, в която израстваме, оформя нашата личност?

Вместо това през последните 15 години се очертава много по-нюансирана картина. Дори черти, смятани за силно наследствени, като ръста, се оказват много по-сложни за проследяване в генома, отколкото се е предполагало.

Съвременните мащабни генетични изследвания постепенно разширяват научните хоризонти, разкривайки както степента на генетично влияние върху личността, така и неговите граници. Те осветляват сложното взаимодействие между наследственост и външни фактори, които заедно оформят човешката природа. 

Вечният въпрос

Хората отдавна се интересуват доколко темпераментът и житейският ни път са предопределени още при раждането. Произходът на личността – относително стабилният модел от мисли, чувства и нагласи – обаче остава труден за точно определяне.

Въпросът за „природата срещу възпитанието“ добива популярност в съвременния си смисъл благодарение на английския енциклопедист (и основател на евгениката) Франсис Галтън. През 1875 г. той става пионер в изследването на характерните черти при близнаците. Неговите методи обаче са били ограничени и едва през 20-те години на миналия век учените започват да сравняват приликата между еднояйчните близнаци, които споделят 100% от своето ДНК, и двуяйчните, при които този процент е 50%.

Оттогава изследванията на близнаци остават неизменна част от науката. Днес учените са обединени около идеята, че личността се състои от пет основни измерения: отвореност към опит, съзнателност, екстраверсия, отстъпчивост и невротизъм (известни като модела „Голямата петорка“). Редица проучвания върху близнаци вече изследват дали тези личностни измерения се предават по генетичен път.

Изчерпателен метаанализ от 2015 г., обхващащ над 2500 изследвания на близнаци, проведени между 1958 г. и 2012 г., разглежда близо 18 000 комплексни човешки черти. Резултатите (очаквано) показват, че еднояйчните близнаци обикновено си приличат повече, отколкото двуяйчните, но личностите им в никакъв случай не са идентични.

По отношение на 568-те черти, описващи темперамента или личността, проучването установява, че 47% от различията могат да бъдат приписани на генетични фактори. Заключението е, че останалата част трябва да се дължи на влиянието на околната среда. Други изследвания изглежда подкрепят тези данни – само около 40-50% от личностните различия са генетично обусловени.

Изследванията на близнаци винаги са били до известна степен неточна наука, тъй като често се опират на оценки, базирани на разликите между близнаците и останалите членове на семейството. Около 2010 г. обаче огромният напредък в генетиката започна да открива нови вълнуващи пътища пред учените, желаещи да измерят различията в личността.

Според експерти с известна доза усилия човек може да повлияе на характера си

Колко гъвкава е личността и можем ли съзнателно да я променим?

Проблемът с „липсващата наследственост“

Човешкият геном е необятен: състои се от 23 хромозоми с около 20 000 гена, разделени на близо три милиарда „базови двойки“. Макар хората да споделят 99,9% от своето ДНК, именно останалите 0,1% определят нашите различия. Въпреки че днес разполагаме с достъпни генетични данни, откриването на точния източник на тези различия се оказа по-трудно от очакваното.

През последните 15 години се наблюдава бум на широкообхватните генетични изследвания (GWAS). Те анализират милиони малки вариации в генома, търсейки връзка с личностните черти. Първоначално тези проучвания трудно откриваха конкретни варианти на ДНК, свързани с характера. Днес вече знаем причината: човешките черти са „полигенни“. Това означава, че хиляди генетични вариации оказват миниатюрно влияние, което се натрупва в целия геном.

Дори при комбиниране на множество ДНК варианти обаче, ефектът върху личността остава по-малък от предвижданото. Настоящите оценки за наследствеността на „Голямата петорка“ варират между 9% и 18% – далеч под 40-те процента, предполагани от изследванията на близнаци.

Къде се губи тази „липсваща наследственост“? Възможно е с увеличаване на броя на участниците и по-доброто разбиране на взаимодействията между гените да бъдат открити по-силни ефекти. За момента истината вероятно се намира някъде по средата между резултатите от изследванията на близнаци и директните генетични анализи.

Склонността да се предвижда най-лошият сценарий често се превръща в изтощителен мисловен капан. Разпознаването на този механизъм е първата стъпка към възвръщане на вътрешното спокойствие и рационалния поглед над събитията

Живот в режим на постоянна криза: Как се овладява навикът да се катастрофизира?

А какво да кажем за средата?

Ако приемем, че биологичното наследство влияе по-малко, отколкото сме смятали, логично е да потърсим отговорите в средата. Изследванията обаче сочат, че влиянието на житейския опит върху личността е изключително комплексно.

Въпреки че личностите се променят с времето, големи еднократни събития – като спечелване от лотарията или тежка физическа травма – имат пренебрежимо малко отражение върху това кои сме. Фактори като възпитанието или социалните взаимодействия също обясняват само малка част от индивидуалните различия. Макар бракът или раждането на дете да водят до леки корекции в отвореността или екстравертността, те не диктуват същината на характера ни.

Докато детските травми могат да предскажат по-високи нива на невротизъм или по-слаби когнитивни функции, негативните преживявания в зряла възраст имат далеч по-малко значение.

„Голямата изненада в тази област е, че ако в зряла възраст ви се случи голямо травматично събитие, то не оставя огромна следа“, обяснява Брент Робъртс, професор по психология в Университета на Илинойс.

Той подчертава, че макар попкултурата да обожава тезата за личностното израстване чрез страдание, „травмата не е това, което ви прави такива, каквито сте“.

Научните изследвания все по-често сочат към т.нар. „фетално програмиране“. Стресът на майката по време на бременност може да повлияе на темперамента на детето – явление, което вероятно се дължи на епигенетични механизми (промени в изявата на гените, а не в самото ДНК).

Учените стигат до извода, че личностните различия са не само полигенни, но и „поли-екологични“. Точно както хиляди ДНК варианти се сумират, за да формират дадена черта, така и всеки наш житейски опит упражнява малък ефект, който в съвкупност оформя крайния резултат. Генетичната предразположеност и средата взаимодействат постоянно:

„Генетичната предразположеност не означава, че хората се държат по един и същ начин във всяка среда“, отбелязва Яна Инстинке от университета в Билефелд.

Според средновековните мъдреци правилно насоченото отлагане на задачите може да отвори вратите към креативността и себепознанието

Как да превърнете прокрастинацията в свое предимство?

Новите хоризонти в генетиката на личността

Съвременните изследвания на целия геном постигат значителни пробиви благодарение на мащабни извадки, включващи милиони участници. Според изследователя Аджу Окбай този обем е критичен, за да бъдат засечени хилядите микроскопични генетични ефекти, които оформят характера ни. Даниел Ливи от Йейлския университет допълва, че фокусът върху все по-голям брой геноми позволява надграждане на досегашните знания, макар да подчертава необходимостта от включване на неевропейски популации за отчитане на важни културни специфики.

Макар да сме далеч от пълното разчитане на генетичния код, вече се появяват интригуващи открития, като връзката между гена CRHR1 и нивата на невротизъм. Това предполага, че тази личностна черта е фундаментално обвързана с биологичния механизъм за реакция на стрес. Същевременно нови данни локализират „седалището“ на личността в префронталния кортекс – зоната, отговаряща за планирането и вземането на решения. Интересното е, че допаминът изглежда играе по-малка роля в екстравертността, отколкото сочеха досегашните невробиологични теории.

Всички опити човешкото поведение да се сведе до шепа гени или конкретни събития остават неуспешни поради изключителната сложност на човешката природа. Изследванията върху връзката между средата и генетичната предразположеност показват, че дори фактори като агресията не са еднозначно предрешени. Както отбелязва Яна Инстинке, най-важният извод е за изменчивостта на нашето състояние: „Притежанието на определена генетична предразположеност не означава, че през целия си живот ще се държите по един и същ начин“.