„Паднеш ли във водата – мъртвец си“, шегува се водачът Андрес Гонсалес на обиколката, докато групата върви по тесните брегове на река Суарес в източна Колумбия. „Ако едно водно създание не те убие, следващото ще го направи.“ Той посочва пасаж от пирани, потопената муцуна на анаконда и накрая чифт електрически змиорки – всяка от които може да произведе разряд от над 800 волта и да остави човек в безсъзнание, разказва за BBC Саймън Ъруин.

Дивата природа в околната гора е също толкова впечатляваща. Само минути по-късно групата вижда неоново зелени игуани, гигантски мравояд, който търси термити, бодливо прасе и шумно семейство хоацини – вид, често наричан „жива вкаменелост“ заради ноктите на крилете си, които му позволяват да се катери по дърветата като птицеподобния динозавър археоптерикс.

„Този регион – Лос Лянос – е една от най-забележителните и биоразнообразни екосистеми на континента“, подчертава Гонсалес. „Където и да погледнеш, природата е в изобилие.“ Докато колата поднася по неравния черен път, се появяват още диви животни: стада белоопашати елени, яркочервени ибиси и величествени ята щъркели жабиру, високи до метър и половина. „Не е чудно, че го наричат „Серенгети на Южна Америка“.

Лос Лянос (на испански „равнините“) е огромна, отдалечена област от тропически пасища, гори и влажни зони, която покрива повече от една четвърт от територията на Колумбия, както и части от съседна Венецуела. Оградена от Андите и басейна на Амазонка, тази богата на флора и фауна дива местност е и каубойската страна на Колумбия, осеяна с ранчота за добитък и оформена от характерната култура на лянерос – местните конници и пастири, най-видима в музикалните традиции на региона.

Мината „Величка“ е обявена от ЮНЕСКО за обект от културното наследство. В нея има параклис, СПА и зали за събития

Солното царство на Полша: Как една мина се превърна в туристическа атракция?

Гонсалес, който сам е горд лянеро, обяснява, че поради изолираността си Лос Лянос привлича само малка част от туристите, които посещават колониалните градове на Колумбия като Картахена и Виля де Лейва или карибското крайбрежие. За да промени това, преди десет години той основава туристическата компания Wild Llanos, която цели да привлече повече пътешественици и да покаже уникалната форма на устойчив туризъм в региона.

Една от забележителностите на района е El Encanto de Guanapalo – частен природен резерват от 9000 хектара. Подобно на национален парк, но управляван частно, той включва три действащи ранчота, всяко от които предлага храна и настаняване като база за наблюдение на дивата природа и за потапяне в местната каубойска култура.

Ъруин – фотограф и пътешественик, отсяда в ранчото Mata de Palma и след сафари обиколката веднага търси сянка от тропическата жега под вековно мангово дърво. Около него стада капибари – най-големите гризачи в света – пасат трева, а по брега на близкото езеро костенурки се препичат на слънце сред група каймани.

„Животните тук не се плашат лесно“, обяснява управителят на резервата Хуан Карлос Варгас, който поднася на госта освежаващ гуарапо – напитка от сок от захарна тръстика и лайм. „Свикнали са с каубоите и техните коне. Това е рядка форма на съжителство между хора и диви животни. Докато много фермери виждат в дивата природа вредители и ги убиват, ние избираме да ги защитим. Те нямат причина да се страхуват от нас.“

Разположен на около 100 км от най-близкия град Йопал, El Encanto de Guanapalo е обявен за природен резерват през 2018 г., макар че, както споделя Варгас, семейството му се грижи за опазването на тази земя вече повече от век. Въпреки спадащите печалби от отглеждането на добитък, той винаги успява да устои на натиска да продаде земята на петролни компании или на индустриални монокултури благодарение на доходите от туризъм.

„Това ни позволява да запазим местните треви и да продължим да развиваме фермата си по органичен начин“, отбелязва той. Макар добивите да са по-ниски, опазването на екосистемата позволява на дивата природа да процъфтява. Варгас добавя, че и местната общност печели – каубоите получават допълнителни доходи като гидове, а местните жени посрещат и готвят за гостите. Интересът на чуждестранните туристи към каубойската култура също е събудил желание сред местните да запазят нейната автентичност.

Днес над 800 000 туристи годишно посещават острова край Пърт, без да подозират, че някога той е бил място на масово лишаване от свобода и немаркирани гробове на аборигени

Ротнест Айлънд: Между туристическата идилия и колониалната травма

„Тук всичко е истинско и живо и не се преструваме. Това означава, че от момента, в който посетителят се събуди, той живее истинския живот на Лос Лянос“, казва Варгас.

Рано на следващата сутрин няколко лянерос се стоплят в хладния въздух с чаши шоколате сантафереьо – традиционен леко подправен горещ шоколад, в който се топят парчета хляб и сирене.

Докато слънцето изгрява и песента на птиците се усилва, групата от 12 души – включително две лянери (каубойки) – потегля към безкрайните пасища. Гонсалес и Ъруин ги следват с автомобила, наблюдавайки как започва събирането на добитъка.

С викове и подсвирквания лянеросите и лянерите пришпорват конете си, препускайки през равнините с боси крака в стремената. В продължение на повече от два вълнуващи часа те събират разпръснато стадо от около 150 гърбави говеда в общ кръг, а всяко избягало животно бързо е настигнато, уловено с ласо и върнато в групата. За да успокои стадото, водачът на лянеросите запява традиционна песен за добитък.

Мария Паула Перес, лянeра, която пази външния периметър, пояснява, че говедата в Лос Лянос са полу-диви и могат да бъдат доста агресивни, затова най-добрият начин да се успокоят е чрез cantos de vaquería. Това са работни каубойски песни – вековна музикална традиция, включена в списъка на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство, нуждаещо се от спешна защита.

„Имаме различни песни за различни задачи – за да ги успокоим, за доене или за дълги преходи“, коментира тя. „Говедата разпознават гласовете, така че това работи много добре.“

В Лос Лянос музиката не свършва с края на работния ден. За да отпразнуват приключването на тежката работа, в ранчото пристига весела жоропо група. Певицата Карен Ортис Ломбана посочва различните инструменти, докато ги вадят от кутиите.

„Най-често срещаният е куатро – малка четириструнна китара“, казва тя. „Имаме също арфа, фуруко (традиционен фрикционен барабан) и маракаси – често направени от плодовете на калабашовото дърво.“

Изследователи твърдят, че самотният афалин се е адаптирал добре към градските води, но са необходими по-строги правила за лодките и човешкото поведение

Хората – а не делфинът Мимо – имат нужда от контрол във Венецианската лагуна, казват учени

Музикантът с маракасите започва да поддържа ритъм, който наподобява естествения ход на коня – от тръс към галоп. Останалите се включват в изпълнението, а Ломбана запява за величието на равнините, за суровото ежедневие на лянеросите и за красотата на природата.

„Жоропо е нещо повече от забавление“, отбелязва Гонсалес, докато работниците от ранчото танцуват. „Това е начин да предаваме колективната си памет и да изразяваме любовта си към нашата култура.“

Когато настъпва здрач, десетки прилепи започват да прелитат над главите на събралите се хора.

„Не можем да си позволим да загубим нищо от това – природата, нашата лянеро идентичност. Всичко е твърде ценно“, подчертава Гонсалес. „Лос Лянос е изправен пред много заплахи, но места като El Encanto de Guanapalo ни дават истинска надежда.“