Скъпоценният камък е хладен тюркоаз, а не рубин или изумруд.

Халката, в която е поставен, е от едва девет карата – най-ниската проба, която все още може да се нарича злато.

И въпреки това малкото бижу е продадено за 152 450 паунда на търг през 2012 г.

Отличен резултат.

Става въпрос за пръстена, който някога е принадлежал на Джейн Остин – автор на „Гордост и предразсъдъци“ и други литературни класики, родена преди 250 години този месец.

Търгът е спечелен от певицата Кели Кларксън, която преди 23 години триумфира в американско телевизионно шоу за таланти.

Какво обаче прави Великобритания? Вместо да позволи пръстенът да напусне страната, го обяви за национално съкровище. Износът му бе отложен, докато превърнатата в туристически обект къщата на Джейн Остин – музей в Чоутън, Хемпшър – успее да събере средствата, за да го откупи.

Този случай припомня, че парите не винаги имат последната дума - както е и в романите на Остин, пише The Economist.

Когато мистър Дарси, със своето провинциално имение, прави надменно предложение за брак на Елизабет Бенет в „Гордост и предразсъдъци“, тя първоначално го отхвърля. Фани Прайс постъпва по същия начин с богатия, но разпуснат Хенри Крофорд в „Менсфийлд Парк“.

Самата Остин отказва предложение за брак през 1802 г. от Харис Биг-Уидър – млад наследник на голямото имение Менидаун в Хемпшър.

По следите на една литературна мистерия: Кой изгори писмата на Джейн Остин

Да, в романите и в живота ѝ доброто състояние не е достатъчно за щастие. Но пък е необходимо.

Остин настоява за тази необходимост с последователност и количествена прецизност, които отличават нейните романи от повечето литературни произведения. Тя разкрива „толкова откровено и с такава трезвост икономическата основа на обществото“, отбелязва поетът Уистън Хю Одън.

Въпреки че за мнозина романите ѝ са за ухажори и балове, тя има също толкова остро око и за бюджетите.

Жената, която днес е на британската банкнота от десет паунда, е знаела без илюзии каква е стойността на парите, отбелязва още The Economist в почетното си есе за Джейн Остин.

Getty Images

И в първия ѝ публикуван роман („Разум и чувства“), и в последния („Доводите на разума“) историята започва с икономически удар – вътрешно свиване на семейни бюджети. Госпожа Дашууд и дъщерите ѝ трябва да напуснат любимия си дом малко след смъртта на съпруга ѝ. Горделивите Елиът са принудени да го отдадат под наем, за да обслужват дълговете си.

По сходен начин „Менсфийлд Парк“ е изграден като естествен икономически експеримент. Три сестри се омъжват на различни обществени нива: високо, средно и ниско. Освен сравнение между тях, Остин предлага и сравнение във времето. Фани Прайс, дъщеря на най-бедната сестра, е приютена от богатия си чичо, а осем години по-късно – отпратена. Тя се движи между социалните слоеве и нагоре, и надолу.

Почивка за библиофили: Къщи на любими писатели, в които можете да отседнете

Остин е знаела без илюзии каква е стойността на парите

„Какво общо имат богатството или величието с щастието?“, пита наивната романтичка Мариан Дашууд. „Богатството има много общо с него“, отговаря по-голямата ѝ и по-светски мъдра сестра Елинор. И тъй като това е роман на Остин, спорът става количествен. Двете сестри посочват конкретна сума, която смятат за достатъчен и почтен доход. Оказва се, че сумата на Мариан (2000 паунда годишно) е два пъти по-голяма от тази на Елинор.

Остин рядко въвежда значим персонаж, без да уточни и финансите му. Елинор и Едуард Ферарс „не бяха достатъчно влюбени“, за да смятат, че 350 паунда годишно „биха им осигурили удобствата на живота“. Но 850-те паунда, които в крайна сметка получават, вършат работа.

Всички тези числа са били напълно разбираеми за първите читатели на Остин, твърди Едуард Коупланд от колежа Помона в Калифорния. Според него те служат като полезен „кратък код“ за обществен ранг и положение.

100 паунда годишно са били необходими, за да се издържа една слугиня – „здраво момиче за всякаква работа“. При 400 паунда едно домакинство е можело да си позволи готвачка, домашна помощница и може би момче за прислужване.

Около 700–1000 паунда годишно са били нужни за поддържането на карета.

По-високата цел от 2000 паунда е постигната от Мариан в „Разум и чувства“, когато тя се омъжва за полковник Брандън. Тази сума покрива „подобаващо домакинство от слуги, карета – може би две“, и коне за лов.

За да бъдат задоволени още по-големите изисквания на Мери Крофорд, която иска втори дом в Лондон, биха били нужни поне 4000 паунда годишно.

Джейн Остин на новите банкноти от 10 паунда

Тази фина чувствителност към доходните разлики е плод на опит, а не само на въображение. Остин никога не е можела да си позволи да бъде безгрижна по отношение на парите.

Баща ѝ, свещеник, поддържа ценностите на земевладелската аристокрация, без да притежава самите активи. Третият от шестимата ѝ братя, Едуард, е осиновен от богати роднини – собственици на Годмършам Парк. По време на посещенията си в тази разточителна среда Остин „пие френско вино и се издига над простата икономия“. Но не може да си позволи да оставя прилични бакшиши и плаща половин цена за подстригване. Тя е само – но винаги – на една крачка от богатството.

Нейният племенник твърди, че тя е писала за собствено удоволствие. „Парите, макар и приемливи, не бяха необходими за умерените разходи на тихия ѝ дом“, пише той. В действителност парите са били за Остин повече от приемливи – тя би искала да приеме доста повече от тях. Тя се оплаква, че хората по-скоро заемат и хвалят произведенията ѝ, отколкото да ги купуват. „Макар да харесвам похвалите, както всеки друг, харесвам… и калай“, пише тя, имайки предвид реалните пари.

Getty Images

Цена и производителност

През живота си тя печели около 631 паунда от творчеството си, според биографа Ян Фъргюс. Можело е да бъде повече: Мария Еджуърт – писателка, която Остин е ценяла – изчислява, че е спечелила 11 062,44 паунда през по-дългата си кариера. Фани Бърни, друго нейно вдъхновение, печели около 4280 паунда от четирите си романа.

Отношенията на Остин с издателите ѝ са суров урок за риск и възнаграждение. Тя публикува „Разум и чувства“ за своя сметка през 1811 г. След това продава авторските права на „Гордост и предразсъдъци“ за 110 паунда, като така пропуска печалбите от неочаквания му успех. Но нито тя, нито издателят са знаели, че книгата ще стане хит, когато сключват сделката. Продажбата на авторските права освобождава авторите от първоначалните разходи (и главоболия) по издаването и ги предпазва от риска от слаби продажби.

Тези рискове са били реални. През 1815 г. Остин отказва 450 паунда за авторските права на „Ема“, „Менсфийлд Парк“ и „Разум и чувства“. И това решение впоследствие се оказва грешка. Второто издание на „Менсфийлд Парк“ се продава слабо, а издателят ѝ няма особен стимул да бърза с нови издания.

Колко пари ще ви направят щастливи?

Остин умира през юли 1817 г. Нейните 41 години обхващат бурен икономически период. Първият подоходен данък е въведен през 1799 г. Търговията с роби е забранена през 1807 г. Житните закони, налагащи мита върху зърното, влизат в сила през 1815 г.

Животът ѝ съвпада и с ключов момент за икономическата мисъл. „Богатството на народите“ на Адам Смит е публикувано година след раждането ѝ. „За принципите на политическата икономия и данъчното облагане“ на Дейвид Рикардо излиза в годината на смъртта ѝ. Между тях стои „Опит върху закона за населението“ на Томас Малтус, който твърди, че населението на една страна има тенденция да расте по-бързо от средствата за изхранването му.

Бедността и лишенията са неизбежна и необходима спирачка за растежа на масите, като възпират ранните бракове и честото раждане. Работниците, които едва се издържат със заплатата си, биха се поколебали да разделят оскъдния си доход между четири или пет деца.

Същото колебание, посочва Малтус, може да се появи и по-нагоре в социалната йерархия. Мъж, чийто доход едва му позволява да принадлежи към „съсловието на джентълмените“, също ще отлага брака. В противен случай рискува „същественото зло“ да загуби статуса си и да се свлече до равнището на „умерените фермери“ и „по-ниската класа търговци“. Още по-лошо – ще постави съпругата си в същото положение, „толкова несъвместимо… с вкусовете ѝ“.

Малтус теоретизира онова, което Остин драматизира.

Малтус твърди още, че даването на пари на нуждаещите се често е контрапродуктивно. Английските закони за бедните, които облагат земевладелската аристокрация, за да подпомагат безимотните енориаши, насърчават невъздържаността и повишават цените на храните. Тези закони „създават бедните, които поддържат“, твърди той.

Според Шерил Крейг, автор на „Jane Austen and the State of the Nation“, Остин няма особено търпение към подобно мислене. Още в тийнейджърските си текстове тя изглежда осмива социални реформатори като Малтус, които описват мизерията на бедните само за да аргументират защо не бива да се облекчава.

Малките стъпки към голямото богатство - съвети от главния изпълнителен директор на Nasdaq

Остин е не само иронична по отношение на икономистите. Тя изпреварва със 180 години аргументите на умове от Чикагската школа.

Най-изобретателният икономически злодей на Остин е Фани Дашууд, чиито разсъждения изпреварват епохата. Тя убеждава съпруга си, че нуждаещите се мащеха и полусестри ще имат по-голяма полза от случайни подаръци, отколкото от годишна издръжка. „Ако бяха сигурни в по-голям доход“, признава той, „те просто биха разширили начина си на живот… и не биха били нито шест пенса по-богати“. Последователите на Милтън Фридман, нобелов лауреат и икономист от Чикаго, ще разпознаят интуицията зад неговата хипотеза за постоянния доход от 1957 г.: след неочаквани приходи хората увеличават спестяванията си, но при трайно повишение на дохода си „разширяват“ потреблението.

Фани Дашууд е още по-предпазлива към редовните плащания до края на живота. „Хората винаги живеят вечно, когато им се плаща анюитет“, оплаква се тя. И така изпреварва с над 180 години тезата на двама други икономисти от Чикаго – Томас Филипсън и Гари Бекър, които през 1998 г. изказват предположението, че задължителните анюитети могат да доведат до „прекомерно дълголетие“.

„Рецесията на връзките“ променя света

Кога прахосникът е по-добър от скъперника

В творчеството си Остин критикува хората, които не могат да живеят според възможностите си – като „скъпия“ Джон Уилоуби, „разточителния“ Том Бертрам или суетния сър Уолтър Елиът. Но разточителството не е най-големият икономически грях в нейните романи: прахосникът е по-добър от скъперника. Тя е далеч по-снизходителна към Уилоуби и Бертрам, отколкото към мисис Норис – най-голямата от трите сестри в „Менсфийлд Парк“, с нейната безмилостна обсебеност от ефективност и икономии.

Скъперничеството ѝ започва като реакция на финансови удари в живота. Омъжвайки се за свещеник, тя трябва да свикне с „по-тесен доход“, отколкото е очаквала. След смъртта му е принудена отново да затегне колана.

Но мисис Норис прави грешката да превърне пестеливостта в самоцел. Натрупването на пари става нейният „поглъщащ принцип“. Заради това – и заради безпричинната си жестокост към племенницата си Фани – тя е изгонена от провинцията, със същата присъда като позорна прелюбодейка.

Като презира скъперника повече от прахосника, Остин следва бунтарска нишка в ранната икономическа мисъл.

Прекомерните разходи може да навредят на самия човек, но поне стимулират икономиката около него. „Разточителството е порок, вреден за човека, но не и за търговията“, както отбелязва Никълъс Барбън, ранен защитник на свободната търговия от XVII век.

В по-късните си години Малтус също твърди, че „прекаленото спестяване може да бъде вредно за една страна“, защото отслабва стимула за производство. „Ако всеки човек се задоволяваше с най-простата храна, най-бедното облекло и най-скромния дом, със сигурност нямаше да съществуват никакви други видове храна, облекло и жилища.“

„Формира се нов вид асексуален, асоциален мъж“: Писателят Скот Галоуей за пренебрегвания пол

По тази линия Остин започва да противопоставя романтика срещу реалиста.

Например, благоразумието, което (с известни уговорки) защитава в „Разум и чувства“, е представено в по-неблагоприятна светлина в „Доводите на разума“. Там Ан Елиът съжалява, че не е приела първото предложение на младия моряк Фредерик Уентуърт, смятайки, че е трябвало да се довери на „весела увереност в бъдещето“, вместо да се подчини на „прекалено тревожната предпазливост…“

Този спор между романтик и реалист продължава и в „Сандитън“ – недовършения последен роман на Остин. В този случай обектът на страстта не е човек, а проект – курортен спа комплекс, популяризиран от мистър Паркър в измислен крайбрежен град.

Мистър Паркър е „ентусиаст“ на начинанието, което го заслепява за потенциалните му слабости и рискове. Но той е описан като добросърдечен и е рядък персонаж в литературата – симпатичен капиталист.

За разлика от него, лейди Денъм – гласът на финансовата сдържаност – е представена като крайно стисната. Тя се опасява, че богати новодошли от Западните Индии ще причинят „вреди“, като разпръскват парите си твърде щедро и така вдигат цените на месото и други стоки. В отговор мистър Паркър предлага неочакван урок за кръговрата на доходите. Цените ще се повишат само ако търсенето е „извънредно“, обяснява той, и ако това е така, „разпространението на парите“ ще донесе повече полза, отколкото вреда на собствениците на имоти като тях. „Нашите месари, хлебари и търговци… не могат да забогатеят, без да донесат благоденствие и на нас… [чрез] повишената стойност на къщите ни.“

Мистър Паркър вече е въодушевен от първите признаци на напредък в града. Книжарницата е пълна с „красиви изкушения“ – нови чадърчета, нови ръкавици и много „безполезни неща“, а в прозореца на обущаря той забелязва „сини обувки“, изтъквайки ентусиазирано, че нито една просперираща цивилизация не е изградена върху скъперничеството, въплътено от лейди Денъм.

Никой не узнава как Остин би разрешила сблъсъка между животинския дух на мистър Паркър и жаждата за ликвидност на лейди Денъм в недовършения си роман. Ясно е все пак, че за нея макар увереното харчене да не е достатъчно за проспериращо общество, то е необходимо. И че икономиката се нуждае от своите Ентусиасти.