Новината дойде по телефона в края на един съвсем обикновен работен ден. Без излишна драматургия разбрах, че човекът, с когото дълго бяхме поддържали удобно недефинирани отношения, вече е направил своя избор – просто това не бях аз.

Това, разбира се, е добра новина за него.

Мен това ме подсеща за нещо далеч по-надеждно – че имам приятели, които реагират бързо в кризисни ситуации, отварят домовете (и бутилките) си без излишни въпроси и посрещат драмата с правилната комбинация от емпатия и чувство за хумор.

Някъде между виното, разговорите и колективния анализ на случилото се се появи неизбежното предложение: „Изтегли си приложение за запознанства.“ По-конкретно – Tinder.

Имах ли нужда от това, при положение, че с предишния човек се бяхме запознали именно там? Едва ли. Направих ли го въпреки това? Разбира се.

Има нещо почти поетично в това четири жени да се съберат около един телефон в търсене на следващия потенциален човек за една от тях – в случая за мен. Ситуацията беше едновременно терапевтична и леко абсурдна – като внезапен лъч светлина в тунел, който само допреди час изглеждаше безкраен.

Но именно тогава започнах да се питам какво всъщност прави приложенията за запознанства толкова завладяващи. Защо преживяването в тях толкова често прилича на игра – бърза, стимулираща и трудна за прекъсване – вместо на мястото, където човек уж трябва методично да надгражда собственото си романтично CV.

Как привличането се превърна в геймификация

„Винаги сме възприемали интерфейса на Tinder като игра“, казва съоснователят на компанията Шон Рад в интервю за Time още през 2014 г.

И тогава мисълта, че всичко това е случайно, започна да изглежда почти наивна – макар и не по-наивна от собствената ми доскорошна увереност, че между мен и човека ще се случи нещо повече.

Отвъд личната ирония обаче стои и една по-структурна логика. През последното десетилетие все повече анализи обръщат внимание на начина, по който приложенията за запознанства заимстват принципи от гейм индустрията – бързи решения, силни визуални стимули и механизми, създадени да задържат вниманието ни за възможно най-дълго.

А мозъкът е устроен така, че лесно да се поддава на пристрастяване – особено когато става въпрос за любов.

В технологичната и маркетинг сфера този подход е описван с термина „геймификация“ – използване на елементи, познати от игрите, в неигрова среда с цел да бъде стимулирана ангажираността на потребителите.

В изследване, публикувано в International Journal of Distance Education Technologies, авторите Ксения Веряева и Олга Соловьова отбелязват, че самият процес на взаимодействие все по-често е структуриран като игра, в която системи за получаване на награди, обратна връзка и чувство за напредък активират мотивацията и насърчават хората да продължат да участват. Именно тази логика – обещанието за потенциална „награда“ при всяко следващо действие – стои в основата на поведение, което трудно се прекъсва.

И ако онази „съдбовна“ вечер аз и приятелките ми, събрани около телефона, изглеждахме като сцена от романтична комедия с досадно предвидим финал, ние всъщност сме били част от нещо абсолютно преднамерено.

Изследването на Веряева и Соловьова показва, че съвременните дигитални платформи се изграждат, за да улавят вътрешната мотивация на потребителите и да ги подтикват към участие. Вместо просто да предлагат функционалност, те създават условия, в които сякаш имаш нужда от самото взаимодействие – почти като инстинктивна реакция, а не като резултат от внимателно обмислен избор.

Ще оцелее ли Tinder в ерата на поколението Z

Проектирани да желаем: Архитектурата на дигиталното привличане

Може би именно затова да казваш „да“ или „не“ на непознати постепенно започва да се усеща като рефлекс. Всеки следващ профил носи леко пикантно напрежение, познато от хазартните игри – не знаеш какво предстои, но знаеш, че има шанс да е по-добро.

Понякога няма да има съвпадение – но възможността такова да се появи често е достатъчна, за да останем още малко. Именно непредвидимият резултат ни задържа най-силно – мозъкът реагира по-интензивно на несигурните награди, отколкото на предвидимите.

И ако всичко това не е просто съвпадение, а внимателно конструирано преживяване, съвсем естествено идва и следващият въпрос – какво всъщност се случва в мозъка ни, когато любовта попадне в система от стимули, награди и очакване?

„Мозъкът е готов да се пристрастява, особено когато става въпрос за любов“, казва биологичният антрополог Хелън Фишър от Kinsey Institute към Indiana University, цитирана в материал на National Geographic. По думите ѝ приложенията за запознанства на практика „продават най-голямата награда в живота“.

И именно тук перспективата се измества: какво се случва, когато цяла индустрия започне да монетизира една от най-дълбоките човешки потребности?

Любов от първи swipe: Възможно ли е да намерим партньор в приложенията за запознанства?

Проектирани да желаем: Архитектурата на дигиталното привличане

Ако любовта е най-голямата награда, платформите за запознанства все повече започват да определят достъпа до нея. А когато този достъп се регулира от алгоритми, романтиката започва да изглежда по-малко като съдба и повече като внимателно структуриран пазар.

В изследване, публикувано в BMC Psychology през 2024 г., учени анализират 1387 потребители на Tinder на възраст между 18 и 74 години и установяват, че средният резултат за „проблемна употреба“ на приложението е сравнително нисък – 1,91 от 5. На пръв поглед това звучи успокояващо. Но самият факт, че изследователите вече измерват „проблемна употреба“ при платформа за запознанства, подсказва колко дълбоко тези приложения са се вплели в ежедневието ни.

Когато подобна употреба все пак се наблюдава, тя най-често е свързана не толкова с търсене на партньор, колкото с опит да се регулират емоциите – разсейване, повишаване на настроението, справяне с психологически трудности или просто усещане за връзка с друг човек.

Не е изненадващо, че сред най-силните фактори се оказва и самият начин, по който платформата е изградена – повече харесвания, повече контакти и повече срещи на живо. С други думи: колкото повече „движение“ генерира системата, толкова по-трудно става излизането от нея.

От Facebook група до „обичам те“: Какви са новите правила на дигиталната любов?

Парадоксът на безкрайния избор

Последващите психологически ефекти от тази динамика все по-често попадат във фокуса на специалистите.

В клиничен обзор на Mentor Research Institute се отбелязва, че натрупващи се изследвания свързват използването на swipe-базирани приложения с повишени нива на тревожност, депресивни симптоми и по-ниско самочувствие.

В същия обзор се цитира и анализ на 45 научни изследвания, публикуван в Computers in Human Behavior, който предупреждава за „потенциално вредно въздействие върху възприятието за собственото тяло, психичното здраве и благосъстоянието“ при част от потребителите.

Това не доказва пряка причинно-следствена връзка, но очертава тенденция, която вече е твърде последователна, за да бъде пренебрегната. Същият обзор цитира и австралийско изследване, според което хората, използващи приложения за запознанства, са 2,5 пъти по-склонни да изпитват умерен до тежък психологически дистрес в сравнение с тези, които не ги използват, както и почти два пъти по-вероятно да проявяват симптоми на депресия.

Една от причините е културата на постоянно сравнение, която тези платформи не просто позволяват, а активно насърчават.

Когато изборът е базиран почти изцяло на снимки и няколко реда текст, човек лесно започва да възприема себе си като профил сред маса от такива – оценяван, преценяван и заменим с едно движение на палеца.

Изследване, публикувано в списанието Body Image, свързва по-интензивната употреба на Tinder с по-чести сравнения на външността и по-ниско удовлетворение от собственото тяло.

Любовта все повече функционира като бизнес модел

В основата си приложенията за запознанства не са просто социални платформи, а перфектно замислен бизнес модел, построен върху вниманието на потребителите. Колкото повече време прекарваш вътре, толкова по-ценен ставаш като потребител – чрез ангажираност, данни и в крайна сметка приходи.

Точно тук влизат и платените функции – вземам за пример тези от Tinder: Boost, Super Like, приоритетна видимост – инструменти, които на практика ти обещават по-голям шанс да бъдеш забелязан. Ако заплатиш съответната цена.

Романтиката започва да се подчинява на логиката на премиум абонамента: срещу заплащане получаваш по-добра позиция в иначе пренаселеното поле на вниманието. И така достъпът до потенциална връзка все по-често изглежда като пазар, в който видимостта може да бъде оптимизирана – а често и купена.

Най-популярното приложение за запознанства в Китай - паркът

За съжаление, цялата история звучи обнадеждаващо. Логичната алтернатива на цялото това програмирано главоболие би била просто да излезеш от рамката на телефона и да потърсиш контакти с хората навън. В натовареното ежедневие, което по-голямата част от нас обаче живеят, това звучи като допълнително задължение, а не като лесна за реализиране идея.

И може би най-ироничното в цялата история е, че живеем във време с безпрецедентен достъп до хора – и с усещане за безпрецедентна самота. Никога не е било по-лесно да срещнеш някого. И може би никога не е било по-трудно това да означава нещо. Останалото е въпрос не на алгоритъм, а на смелост –  която нито едно приложение не може да предложи като премиум функция.