Демоничните създания и кървавите сцени може да не изглеждат като най-успокояващия начин за прекарване на свободното време, но страшните филми всъщност могат да бъдат идеалната терапия в тревожни времена.

Хората от векове се опитват да разберат защо изпитването на страх може да носи удоволствие. Логиката подсказва, че емоцията на страха е еволюирала, за да ни предпазва – да ни предупреждава за всичко, което застрашава нашата безопасност, и да задейства реакцията „бий се или бягай“.

И все пак, с наближаването на Хелоуин мнозина умишлено търсят начини да се изплашат чрез филми, специално създадени да ускоряват пулса. От зомби апокалипсиси до кървави кланета, хорър жанрът се е превърнал в най-печелившия в Холивуд.

Философи и психолози отдавна разсъждават върху този парадокс – защо търсим усещането, което по природа би трябвало да избягваме?

„Парадоксът на ужаса е много стара загадка“, отбелязва пред BBC Марк Милър, научен сътрудник в Университета Монаш и Университета в Торонто. „Дори Аристотел е говорил за това колко е странно, че сме създадени да избягваме и да се пазим от опасни, отвратителни, вредни и ужасни неща. И все пак се чувстваме привлечени от места, където сме в контакт с отвратителни, ужасни, вредни или страшни неща.“

През последното десетилетие психолозите започнаха да разкриват тайната зад това привличане към страха. Изследванията показват, че историите на ужаса активират ключови механизми в мозъка, които ни помагат да се справяме с несигурността. Нови данни дори сочат, че фикционалният ужас може да има реални психологически ползи – сред тях и намаляване на тревожността, свързана със събитията в действителността. Хорърът, изглежда, действа като своеобразен балсам за ума.

Сякаш са излезли от нечие подсъзнание: Как филмите на ужасите завладяха съвременното кино

Парадоксални предпочитания

Колтън Скривнър, психолог в Аризонския държавен университет и автор на новата книга Morbidly Curious: A Scientist Explains Why We Can't Look Away  е пионер в голяма част от тези изследвания. Като дете той винаги е обичал тръпката от страшните истории. Едва когато постъпил в университета обаче, започнал да се чуди защо страшните истории са толкова разпространени в човешките култури.

„Най-ранните свидетелства за писменост съдържат образи на демони и чудовища“, отбелязва Скривнър, визирайки 4000-годишния клинопис  „Епос за Гилгамеш“. „Бих казал, че ужасяващите истории са почти толкова древни, колкото самия език.“

Едно от обясненията е, че ужасяващите истории служат като вид игра, която ни позволява да разберем света около нас и да се подготвим за заплахите, с които може да се сблъскаме. „За всяко живо същество, включително и за човека, е полезно да разпознава и да се учи от опасностите в заобикалящия го свят.“

Корените на това поведение се наблюдават и при други животни – например газелите често наблюдават хищниците от разстояние, преди да побегнат. „Хората обаче са най-болезнено любопитни, защото притежаваме изключителната способност да създаваме, предаваме и консумираме истории“, казва Скривнър.

В свои изследвания той събира солидни доказателства за тези адаптивни ползи. В едно от тях участници в онлайн анкета оценяват доколко са съгласни с твърдения, свързани с гледането на филми на ужасите – например дали им харесва усещането, което предизвикват, или дали някога са се страхували да се приберат след прожекция.

Анализът показва три основни типа зрители. Първите – „адреналиновите наркомани“ – търсят физическото усещане на напрежение и се чувстват „по-живи“ благодарение на страха. Вторите – „белите кокалчета“ – не обичат самото чувство на ужас, но се наслаждават на облекчението след него, възприемайки го като лична победа. Третите – „търсещите утеха в ужаса“ – използват хоръра като начин да се справят с реалността, да осмислят насилието в света или да облекчат тревожността и депресията си.

Всяка от тези мотивации по свой начин обяснява парадокса на нашето привличане към ужаса. „Може да има няколко различни пътя към това болезнено любопитство“, обобщава Скривнър.

За да провери дали резултатите се проявяват и в различна среда, Скривнър си сътрудничи с датски изследователи, които са анкетирали посетителите на „Домът на духовете Дистопия“ – интерактивно преживяване във Веле, Дания, изградено като лабиринт със специални ефекти и актьори, обучени да плашат участниците. Резултатите отново показват същите модели, което потвърждава теорията му. „Тези три типа се повтарят по впечатляващ начин – на различен език, в различна култура и напълно различна обстановка“, коментира Скривнър.

28 Years Later: Апокалипсисът се завръща, но този път ни е ужасяващо познат

Допълнително потвърждение на идеята за „болезненото любопитство“ идва от негови изследвания по време на пандемията от Covid-19. Те показват, че феновете на филмите на ужасите са проявили по-голяма устойчивост и  по-лесно приемали тревожните новини и вярвали в способността си да се справят с трудностите.

Според Скривнър и други учени тези ефекти може да се дължат на фундаментален принцип във функционирането на мозъка. През последните десетилетия философи, невролози и психолози приемат, че мозъкът непрекъснато изгражда вътрешни симулации на света около нас. „Той е като двигател на очакванията“, обяснява Милър, цитиран от BBC.

Както посочва в книгата си The Expectation Effect, мозъкът използва т.нар. „предсказваща обработка“, за да тълкува нови събития и да подготвя подходящи реакции. Колкото по-точни са тези вътрешни модели, толкова по-гъвкаво можем да се справяме с несигурността.

Според Милър ужасяващите истории осигуряват точно дозирана несигурност, която държи „двигателя на очакванията“ в действие и усъвършенства способността ни да предвиждаме бъдещи заплахи. „Когато сме в тази идеална зона, непрекъснато развиваме умението си да предсказваме и да се адаптираме към несигурността.“

Подобно на Скривнър, Милър смята, че този процес може да помогне за намаляване на тревожността чрез умерена стресова реакция към плашещи събития. „Ужасът ни позволява да си играем със страха, с отвращението, с напрежението“, пояснява той. Предимството е, че всичко това се случва в безопасността на дома – докато седим удобно на дивана и можем да контролираме страха си, просто като спрем филма, напуснем стаята или се скрием зад възглавница.

Терапевтичен страх

Скривнър предполага, че историите на ужаса могат да намерят място и в психологическата терапия като инструмент за овладяване на трудни ситуации. Подходящият филм или книга може да помогне да превърнем страха си в контролирано, дори приятно вълнение – умение за емоционална регулация, което улеснява справянето със стреса в ежедневието.

Той посочва пример от Нидерландия, където изследователи използват подобен принцип при терапия на деца с тревожност чрез видеоиграта MindLight. Действието ѝ се развива в обитавана от духове къща, а играчът носи EEG слушалки, които отчитат мозъчната му активност и контролират светлината на главата на аватара му. Колкото по-спокойно е детето, толкова по-ярко свети светлината. Ако успее да запази спокойствие, чудовищата се превръщат в безобидни котета. Ако се изплаши, играта предлага съвети за овладяване на тревожността, преди да продължи.

Клинични проучвания показват, че децата, които редовно играят MindLight, значително намаляват нивата си на тревожност – с ефект, сравним с класическата когнитивно-поведенческа терапия. „Това е забележително, защото именно тя е златният стандарт за лечение на детската тревожност“, допълва Скривнър. Той подозира, че подобен ефект може да се постигне и чрез редовен досег с истории на ужаса – било то във филми или книги.

„Майстор на апокалипсиса“: Унгарският писател Ласло Краснахоркай спечели Нобеловата награда за литература

Както пише в едно от своите изследвания:

„Ужасяващото развлекателно съдържание позволява на хората да изпитат страх в безопасна, контролирана среда, да упражняват когнитивна преоценка, да понасят неприятни усещания и да развиват емоционалната си гъвкавост.“

За онези, които досега са избягвали хоръра, Скривнър препоръчва постепенно потапяне: „Книгите често са добър начин да започнете – можете по-лесно да контролирате въображението си.“ Изберете истории, които се доближават до вашите интереси, съветва той. „Хорърът е един от най-разнообразните жанрове – винаги има нещо, което ще ви привлече.“

Може би ще се изненадате докъде ще ви отведе тази болезнено любопитство и колко спокойствие може да донесе тя в останалата част от живота ви.