Той написа реквием за една продадена държава. Името ѝ е Ългария

Какво се случва, когато охранител, продавач на книги, зидар, маркетинг експерт, трейдър, предприемач и още няколко специалисти влизат в един бар? В случая отговорът не е в шегата, а в човека, който е бил всеки един от тях – по различно време и по различни причини.

Андрей Велков има отговора на този въпрос, защото биографията му минава през тези роли и още няколко, които рядко стигат до авторската снимка на корицата.

И аз получих част от този отговор в софийския клуб Контраст, където се срещнахме за интервю, а по-късно същия ден той застана зад пулта.

Освен гореспоменатите професии Велков е писател, но никога не му казвайте, че харесвате „книжката му“. Това ще бъде най-бързият начин да се запознаете с основите на бойните изкуства.

Андрей Велков дебютира като писател през 2012 г. с „Български психар“, роман, който бързо си извоюва култов статут. Следват „Няма закога“, посветена на социалните разломи и поколенческата умора, както и още няколко заглавия, които последователно изместват фокуса му към механизмите на власт, манипулация и обществена апатия. „Реквием за една държава“ е петият му роман и, както сам признава, най-амбициозният му досега опит да разкаже българския преход като система

„През 1996 г. продавах книги на Славейков. Трийсет години по-късно премиерата на последната ми книга беше в клуб на двайсетина метра оттам.“

В „Реквием за една държава“ тези трийсет години не водят до по-добра държава, а до по-опитни играчи. Играчите на върха вече знаят кога да мълчат, кога да се правят на прости, кога да сменят лагера и кога да оставят друг да обере публичния шамар.

Ългария, както държи да напомня авторът, няма нищо общо с реалността - освен навика ѝ да произвежда власт не от идеи, а от травми, бруталност, продажност и от хора, които са се научили да оцеляват по-добре от останалите.

„Отговорът на въпроса дали тази книга е алтернативна история, карикатура, преекспонирана гротеска, социална сатира, форма на протест или дори предупреждение, оставям на Вас”, пише Велков в предговора на книгата.

Докато други български писатели избират да пишат за капитали и тайни на българската предприемаческа среда (каквито има много), петият роман на Велков се разлиства по-скоро като изследване на мутрополитическия апарат. Авторът го описва така:

„Реквиемът е посветен на всичко, на всички поколения и на това как една държава може да се поддържа в състояние на постоянен абсурд и гротеска и само да прилича на нещо, но всъщност да е нефункционираща.“

„Икономиката ни е в третия цикъл на старата болест“. Д-р Димитър Събев за зависимостите на България

Мутрите, мафиотите и инструментите на властта тук не са екзотични злодеи с пиратска превръзка на окото и малък йоркширски териер в скута, а адаптивни фигури, алчни, отблъскващи и гъвкави.

Именно това нормализиране на абсурда се оказа естествена отправна точка на разговора ни.

„Сега е по-абсурдно от преди. Особено през последните седмици. Това, което съм написал в Реквием за една държава, в момента изглежда като мечетата с нежни сърца“, отговори Велков, визирайки меко казано спорното решение на правителствени елементи страната ни да участва в т.нар. Борд за мир.

„Такъв абсурд и парадокс аз не мога да измисля, въпреки че имам изключително развито въображение.“

Отвъд това богато въображение, Велков е намерил различен начин да пише за власт и разпознаваеми фигури, без да се превръща в хроникьор.

„Все пак действието се развива в паралелна вселена“, шегува се той в препратка към държавата Ългария.

„Но е алтернатива на тукашната действителност.“

Решението да кръсти разни персонажи с имена като Ойко Орисов и Елян Еевски е дошло след разговор с негови верни почитатели.

„Имам много бета читатели. Проведох гласуване дали да са с такива имена или да измисля други. Аз предпочетох този вариант - имам най-много гласове от всички.“

„Някои хора ги дразнеше, че някак им накъсва четенето, но нека пък. Дреме ми.“

2&200: Подкастът срещу пластмасата в публичната реч

Паралелната вселена му дава свобода и при разпределянето на властта. Един от героите, който все пак си има началници, които също имат началници, е нещо като сенчестият бос на политиката на Ългария. Колкото и да търсите неговия прототип обаче, няма да успеете:

„Ако има истински кукловод – той ще се е погрижил никой да не може да го гугълне“, казва Велков.

„Помня периода, когато политиците още не знаеха силата на социалните мрежи. Още тогава ми беше интересно как разбраха за силата на това, което се зарежда.“

Но това не важи за всички, тъй като „Реквием за една държава“ тръгва от ерата на Ван Остов и стига до 2027 г. В този период се появяват и Хмед Оган, Ергей Танишев и куп други политически лица, които вероятно напомнят за фигури от реалността.

„Получавам обратна връзка, че първите петнайсет глави изглеждат странно познати на хората“, казва Велков.

Въпросните управляващи на Ългария са описани с различни характеристики, но общото между тези, които остават по-дълго в картинката, е гъвкавостта.

За Ойко Орисов Велков говори без сантименталност.

„Да си политик и да се задържиш толкова време в играта и да си такъв фактор – няма как да нямаш качества. Този човек е изключително умел комуникатор – иначе нямаше да остане на подобни постове толкова време“, казва той за един от ключовите герои в сюжета.

Това обаче не е комплимент, а описание на функционалност. В художествения свят на „Реквием за една държава“ същата фигура е лишена от всякаква романтика. Едно от първите описания, които авторът пише за Орисов, по това време главен секретар на МВР, е следното:

„Мутрата всъщност се беше оказал много адаптивен, изпълнителен и лишен от какъвто и да е морал или усещане за приличие. Беше също така изключително брутален и отмъстителен…“

Функционерите, като Ойко, са описани чрез умението си да отговарят нагоре по веригата и чрез слабостите, които ги правят управляеми. Но заедно с това на моменти се появяват и признаци на човечност сред част от тях, за което, Велков посочва:

„Изродите не са изроди през цялото време. Създавам литературна игра, в която се опитвам да накарам хората да харесат някоя гад. Защото в книгата няма нито един положителен образ. Всъщност и в повечето ми книги няма такива“, признава авторът.

„Тези хора имат известно обаяние. Те имат недостижим за обикновения човек стандарт на живот, разполагат с предимствата на богатството. Това е част от магнита.“

Що се отнася до цивилните ългари в този „алтернативен“ свят, те не са жертви в класическия смисъл, а част от уравнението - или, както напоследък се казва - от менюто.

Погледът към тях идва от куклите и кукловодите, които виждат апатията като ресурс.

„На много хора толкова им е омръзнало от всичко свързано с политика, че по време на избори ми звънят с думите: ‘Я ми кажи за кого да гласувам’. Не защото нямат мнение, а защото не вярват, че има значение. Част от това се дължи на начина, по който се налагат наративи“, казва Велков, споделяйки личния си опит с безразличието.

Според него това е целенасочен резултат от изпипана техника, прилагана от кукловодите в Ългария и отвъд. И както нееднократно се споменава в книгата, не всички механизми на влияние са вътрешно производство:

„Аз помня какво са ми причинявали в училище на руска тема. Програмиран съм да обожавам Русия. Ходих в руска детска градина, с руски буквар в раничката. Обаче като се запознах с малко история и развих собствена гледна точка, в един момент открих нередностите.“

Обществото в Ългария не е манипулирано в реално време, а формирано предварително. Със същата лекота, с която Джейми Оливър нарежда рецепта за диетични калмари, кукловодите подреждат съставките, а работливите ръчички се цапат в процеса. Кой трябва да се харесва, кой да бъде мразен и кой ще вдигне юмрук за поредния спасителен марш – двеста грама калмари, сок от лайм и доста чесън.

А жанрът на цялото нещо? Велков го определя така:

„Социална сатира с още няколко стила. Балкански нео-магически реализъм“

А ако трябва по-кратко, ето диагнозата от журналиста и преводач Георги Ангелов:

„Дистопия.“