В българската литература рядко се случва нещо особено драматично. Писателите обикновено пристигат тихо, след десетки чернови, години съмнения и поне едно издателство, което да каже „да“.

Стас Узунов се появява по друг начин.

На 21 години той е бивш борец, програмист и човек, който решава да издаде първата си книга сам, със собствен сайт, кръг от приятелска помощ и убеждението, че ако чакаш някой да ти даде разрешение, вероятно ще чакаш дълго.

Книгата му „От дете мъж“ излезе на 24 февруари, датата, на която е роден.

Историята му започва в Бургас, с работа като чирак при златар на 14, сервитьор на 16 и девет години класическа борба, където съотборниците му го познават просто като „тежък“.

Но зад този прякор стои момче, което между тренировките пише код, печели състезания по информатика и накрая решава да напише книга за нещо, което според него липсва най-много на хората около него: смелостта да действат.

Това не е особено скромна мисия. Когато някой му каже, че е твърде млад, за да обяснява на хората как да живеят, той има готов отговор.

„Този въпрос ми го задават постоянно“, казва той.

„Аз им отговарям пък, че те са прекалено стари, за да го разберат.“

Не говори като човек, който се опитва да симулира житейска мъдрост, а като млад мъж, който е решил отрано, че няма да чака да стане достатъчно възрастен, за да започне.

„Първите си пари изкарах на 14 години. Бях чирак на златар“, разказва Стас. „Работата ми беше просто да се грижа за процеса. Каквото ми кажат, това правя.“

После идва следващата работа, този път в ресторант.

„На 16 бях сервитьор и барман. Там научих много неща. Например как се мете правилно с метла. Звучи дребно, но се вижда колко са важни малките детайли.“

Тези детайли са важни и днес. Узунов говори за полиране на прибори, за правилното поднасяне на чиния, за чаши, които трябва да бъдат безупречно чисти.

„Прави ми впечатление как понякога чашата е мръсна, а при нас това не се допускаше. Чашата трябваше да е идеално чиста“, казва той.

„Това не беше нещо, с което исках да се занимавам цял живот. Но детайлите, на които държаха там, много развиха моята дисциплина. И в момента ги пренасям в работата си.“

Цветелин Николов и Стефан Григоров връщат стартъп екосистемата в университетите, за да запознаят студентите с реалния пазар, инвеститори и компании

Младите имат идеи. Startup Fairs ги среща с реалния свят на предприемачеството

Думата „дисциплина“ се появява често в разговора. Не е трудно да се разбере откъде идва.

От малък баща му смята, че всяко дете трябва да спортува. Резултатът е, че Стас минава през около десет спорта, преди да остане при един.

„Най-много ми хареса борбата.“

От трети клас е в залата, а реално, както сам казва, тренира „откакто се помни“. Равносметката е ясна:

„За девет години само на две състезания не съм взел медал. Един път съм шампион на България и два пъти съм печелил международни състезания.“

Личен архив | Международен Турнир По Свободна И Класическа Борба Купа Пловдив - 8 октомври 2021 г. - Стас Узунов на първото място

Борбата обаче не е централна само заради медалите. В нея има и нещо друго: език, йерархия, чувство за принадлежност.

„Аз винаги съм в тежка категория. Хората в борбата ме познават именно така. Често ми казват: ‘Какво става, тежък?’“

Точно затова една кратка реплика му прави впечатление.

„Само в Пловдив един от моята категория ме поздрави с ‘Какво става, лек?’ и това ми стана много приятно.“

Тервел-Любомир Боянов е един от малкото млади изследователи у нас, които проектират квантови хардуерни системи. „За мен е важно в България да има такава машина, дори и броят на кюбитите да е ограничен за практическа употреба“, казва той

Наука в България, за България: Мотото на 23-годишния учен, който търси квантовото превъзходство

Борбата му дава и по-сериозни уроци.

„Най-страшното нещо е да излезеш на тепиха и още преди началото да си кажеш, че другият е по-добър от теб“, казва той. „Ако си го кажеш, той вече те е победил.“

Паралелно с борбата върви и нещо, което на пръв поглед изглежда като нейна противоположност. Докато тренира, вкъщи гледа как по-големите му брат и сестра се занимават с програмиране.

„Покрай тях това започна да ми харесва и на мен.“

Той не купува клишето, че програмирането е скучно и монотонно.

„Аз го виждам по съвсем различен начин. В сегашната си работа нямам еднакви задачи. Някакъв бъг, който трябва да се оправи. Някакъв нов казус. Всеки път е различно. А аз мразя да правя едно и също.“

След седми клас влиза в профилирана гимназия за програмисти в Бургас и започва да участва в състезания и проекти.

„На международно ниво имам участие в състезания на Cisco в Румъния. Моят съотборник взе първо място, аз взех трето.“

AmCham Bulgaria Hackaton 2024 - American Chamber Of Commerce In Bulgaria - Организирано от Софийският Университет + Технически Университет - София - 29 февруари 2024 г.

Днес е втори курс в Софийския университет, във Факултета по математика и информатика, специалност „Информационни системи“, и работи като джуниър програмист. Самият той не звучи особено впечатлен от корпоративните етикети.

„Аз не вярвам много в етикетите ‘джуниър’, ‘мид’ и ‘синиър’“, казва той.

„Често мога да отговоря на въпросите за мид ниво, но те пак ще кажат: ‘Да, но имаш една година опит’. За тях ти си риск.“

След това се появява и идеята за книга. Не като внезапно озарение, а по-скоро като следствие от нещо, което отдавна го занимава. На едно състезание по информатика, по време на менторска сесия, участниците трябва да напишат каква е тяхната суперсила.

„Замислих се и написах, че моята суперсила е да мотивирам хората.“

„Виждам го с приятелите си и в отборите, в които съм бил. Аз често съм човекът, който разпределя задачите, помага на другите и ги мотивира.“

Там е и началото на идеята да пише. Узунов чете много, най-вече книги за хора, които са започнали от нищото.

„Има една история за едно малко момченце и брат му, който е бебе, излизайки от горяща къща, като го държи в ръцете си. Хората после се чудят как е успял да го направи. А отговорът е много прост. Никой не му е казал, че не може.“

Оттук идва и основната му теза: „Много хора нямат увереност в себе си. Те си казват: ‘Това няма да стане’, ‘Ще се проваля’. Но докато не пробваш, няма как да разбереш.“

Затова „От дете мъж“ не е наръчник.

„Основната идея на книгата не е да ти каже как да направиш нещо, а защо да го направиш. Това е въпросът, на който човек трябва да си отговори.“

Самото заглавие идва от нещо напълно прозаично. Дъска в стаята му, на която си записва личния прогрес.

„Там следях развитието си. Състезанията, за които се подготвям, килограмите си, тренировките, хигиената, която трябва да поддържам. Записвах и колко пари имам и колко съм изхарчил.“

В един момент решава, че тази дъска трябва да има име.

„Когато гледах как се променям чрез всичко това, си казах, че тя показва моя път от дете към мъж.“

И така бележките постепенно се превръщат в ръкопис, а после в книга. Тя излиза без издателство, с помощта на професионален редактор. Решението е съвсем съзнателно.

„Аз съм напълно независим. Нямам издателство. Всичко правя сам. Сайтът е мой, аз организирам изпращането на пратките.“

Най-добре това личи в корицата. На нея има ръка с вдигнат безименен пръст. Отдалеч жестът прилича на нещо друго и това е нарочно.

„В българския език той се нарича безименен, което според мен е странно. Все едно човекът няма име. А хората не трябва да се чувстват така.“

Оттам идва и играта с подзаглавието - „Неудобната истина за това как да пораснеш“.

Стас не пише от позицията на човек, който е подредил живота си - още подрежда своя и си записва какво е научил по пътя. В борбата, в програмирането и в книгата му логиката е една и съща. Ако предварително си решил, че няма да стане, няма смисъл дори да започваш.

А както казва самият той: „Докато не пробваш, няма как да разбереш.“