Митът за сродната душа: Защо науката ни съветва да спрем да търсим „Единствения“?

През цялата история на света човечеството винаги е било привлечено от идеята, че любовта не е случайна. В древна Гърция Платон си представя, че някога сме били цялостни същества с четири ръце, четири крака и две лица, толкова сияйни, че Зевс ни разделил на две. Оттогава всяка половина броди по земята в търсене на изгубената си друга част – мит, който дава на съвременната представа за сродната душа нейната поетична родословна линия и обещанието, че някъде има човек, който най-накрая ще ни накара да се почувстваме завършени.

През Средновековието трубадурите и артуровите легенди преразказват този копнеж като „куртоазна любов“ – пламенна, често забранена преданост, като тази на Ланселот към Гуинивър. При нея рицарят доказва своята стойност чрез саможертва за любимата, дори без никога да може открито да признае чувствата си.

До Ренесанса писатели като Шекспир вече говорят за „звездно обречени влюбени“ – двойки, свързани от непреодолима връзка, но разделени от семейството, съдбата или обстоятелствата, сякаш самата вселена едновременно пише тяхната любовна история и им пречи да имат щастлив край.

Никога не е било по-лесно да срещнеш някого и по-трудно това да се превърне в любов, докато вниманието ни се превръща в икономика

Но какво казва най-новата наука за сродните души? Съществува ли наистина един специален човек, предназначен за нас?

Как се влюбваме в „Единствения“?

Вирен Свами, професор по социална психология в Anglia Ruskin University в Кеймбридж, проследява съвременното европейско разбиране за романтичната любов до средновековна Европа и историите за Камелот, Ланселот, Гуинивър и рицарите на Кръглата маса.

„Тези истории за първи път налагат идеята, че трябва да избереш един човек за свой спътник и че този спътник е за цял живот“, казва той пред BBC.

„Преди това в голяма част от Европа можеш да обичаш много хора, любовта е била по-гъвкава и често не е била свързана със секс.“

С времето, когато индустриализацията откъсва хората от техните земеделски общности и познатите им връзки се разпадат, индивидите започват да се чувстват „отчуждени“, обяснява той. „Те започват да търсят един човек, който да ги спаси – да ги избави от нещастието на живота им.“

Съвременните платформи за запознанства превръщат търсенето на партньор в сух алгоритъм — процес, който Свами определя като „пазаруване на връзки“. В този контекст стремежът към намиране на сродна душа води до парадоксален резултат, напълно противоположен на очакванията: „За мнозина това се оказва едно истински бездушно преживяване“, отбелязва Свами.

„Вие пазарувате за партньор… преглеждате десетки хора в приложението, докато стигнете до момента, в който си казвате… трябва да спра“, допълва той.

Подаръци за Свети Валентин с нулева стойност, но с целогодишен дивидент

Единственият

Джейсън Карол, професор по брачни и семейни изследвания в Brigham Young University в САЩ, разбира копнежа по „Единствения“.

„Ние сме същества, създадени за привързаност“, твърди той. „Желаем тази връзка.“

Но в лекциите си той казва на студентите, че трябва да се откажат от идеята за сродна душа, без да се отказват от желанието за „Единствения“.

Звучи като противоречие, но според Карол това е разликата между съдба и усилие.

„Сродната душа просто се намира. Тя вече съществува готова. Но „единственият човек“ е нещо, което двама души изграждат заедно в продължение на години – чрез адаптиране, извинения и понякога чрез стискане на зъби“, посочва той.

Капанът на сродната душа

Аргументът на Карол се опира на десетилетия научни изследвания. Те разграничават така наречените „убеждения в съдбата“ — нагласата, че правилната връзка трябва да се случва с лекота, от „убежденията в растежа“. При втория модел фокусът е изцяло върху усилията, които партньорите съзнателно полагат, за да изградят и съхранят своите отношения.

Редица ключови изследвания от края на 90-те и началото на 2000-те години, проведени под ръководството на проф. К. Реймънд Кний от Хюстънския университет, разкриват съществена разлика в поведението на партньорите. Според данните хората, които възприемат връзките си като „предопределени“, са много по-склонни да изпитват съмнения в стабилността на отношенията си след възникнал конфликт. За разлика от тях, личностите с нагласа за растеж запазват своята ангажираност дори в моменти на спорове. Тези хора също искат нещо специално, но очакват и трудности.

„Те се питат какво могат да направят, за да подобрят връзката си и да се развиват заедно“, обяснява Карол.

Сложното емоционално наследство на „Брулени хълмове“ – защо класиката остава силно неразбрана?

Според него капанът на сродната душа не е самата романтика, а очакването любовта никога да не бъде трудна.

„Най-дълбоката част от дългата връзка не е филмовата искра, а това да имаш място на първия ред не само за силните страни на партньора, но и за неговите слабости и предизвикателства“, допълва той. „Това е почти свещено пространство. Познаваме тези неща, защото другият ни е позволил да бъдем там.“

Когато любовта се възприема като съдба, хората са по-малко склонни да положат усилията, необходими, за да я поддържат жива.  

„При първата трудност мисълта е: „Мислех, че си моята сродна душа. Може би не си, защото сродните души не трябва да имат проблеми“, посочва Карол. „Но ако връзката ще бъде дългосрочна, тя никога няма да бъде само лесна.“

Искра или травма?

Вики Павит, любовен коуч от Лондон, често работи с хора, които вярват, че са намерили сродната си душа, но откриват, че връзката е изпълнена с тревожност, емоционална манипулация и нестабилност.

„Когато има силна химия и искра, понякога това означава, че се активират стари, нездравословни модели и рани“, пояснява тя пред BBC.

„Човек, който е непоследователен или ту топъл, ту студен, може да ви накара да мислите „нямам търпение да го видя отново“, но всъщност той ви кара да се чувствате тревожни и зависими.“

Според Павит нашето усещане за съдба често е просто реакция на нервната система. В този случай тя разпознава стара болка и се опитва да я „поправи“ чрез модел, известен като травматична привързаност.

Тази връзка може да изглежда като любов, но често води хората към нездравословни отношения, защото са познати, а не защото са правилни.

Ще оцелее ли Tinder в ерата на поколението Z

Изследване на канадските психолози Доналд Дътън и Сюзън Пейнтър установява, че най-силната привързаност не възниква при постоянна злоупотреба, а при редуване на жестокост и нежност.

Тази комбинация създава мощна емоционална зависимост, която хората погрешно възприемат като любов.

Науката за любовта

Макар идеята за липсата на сродна душа да звучи неромантично, биологичните факти подкрепят тази теза. Хормоналната контрацепция, например, е в състояние да промени нюансите в привличането, тъй като влияе директно върху избора на партньор. Мащабно проучване сред 365 хетеросексуални двойки показва, че сексуалното удовлетворение е най-високо, когато методът на контрацепция при жената не се е променял от самото начало на връзката. Всичко това подсказва, че химията между двама души не е предварително фиксирана съдба, а динамичен процес, подвластен на промени.

Математическите модели също предлагат любопитна гледна точка по темата. Икономистът Грег Лео разработва алгоритъм, който доказва, че човек не разполага с една-единствена, а с множество потенциални „сродни души“. Неговите симулации показват, че макар двама души рядко да са взаимен първи избор, те често се оказват на втора или трета позиция в предпочитанията си – и въпреки това успяват да изградят пълноценна и щастлива връзка. Това категорично предполага, че съществуват многобройни варианти за съвместимост, вместо един-единствен предопределен партньор.

Малките неща имат значение

Изследване на професор Жаки Габ разкрива, че удовлетворението в дългосрочните отношения не се корени в грандиозните жестове, а в малките ежедневни действия. Чаша чай в леглото, прегръдка на прага или мигновена усмивка, споделена насаме – тези наглед незначителни моменти се оказват по-ценни от всяка мащабна романтична изненада.

„Чувството за сродна душа не е даденост, съществуваща извън реалността – то се изгражда постепенно чрез начина, по който двама души преодоляват трудностите заедно“, отбелязва тя.

Науката не лишава романтиката от нейния чар, а просто я поставя върху по-здрава и реалистична основа. Връзките, които изглеждат „съдбовни“, всъщност често са дело на хора, спрели да чакат външна намеса. Те са избрали да се доверят на човека до себе си и заедно да си кажат: „Да създадем нещо заедно.“