Ядреното безвремие на Фукушима, където природата процъфтява. А ако хората се завърнат?

Норио Кимура спира и се заглежда през покрития с прашни петна прозорец на началното училище в Кумамачи във Фукушима. Вътре учебниците още лежат по чиновете, несесерите са разпръснати по пода, а празните кутии за бенто – никога не отнесени у дома, пише The Guardian. 

По коридора все още личат отпечатъци от стъпки, които очертават пътя на бягащите деца. Следобедът на 11 март 2011 г. населеното място е разтърсено от земетресение с магнитуд 9 – бедствието, предизвикало най-тежката ядрена катастрофа в света след Чернобил.

Сградата е застинала във времето, но отвън някогашната поддържана площадка е превзета от плевели и дивата трева сусуки, като върхът на пързалката едва се подава над зеленината. Сред гъсталака лежат и ръждясали велосипеди. Близкият монитор отчита нива на радиация, които са безопасни за кратко посещение, но все още твърде високи, за да позволят на жителите да се завърнат за постоянно.

На входа лежат отломки от каменен стълб с името на училището – останки, напомнящи за силата на най-мощното земетресение в историята на Япония.

Япония ускорява завръщането към ядрената енергия въпреки съпротивата на обществото

Сред 330-те деца, които бягат от училището си този следобед, е Юна – седемгодишната дъщеря на Кимура. Тя успява да стигне до дома си, на по-малко от три километра от морето, точно преди цунамито да удари и да отнеме живота на над 20 000 души по североизточното крайбрежие на Япония.

Юна загива заедно с майка си и баба си, оставяйки след себе си Кимура – бивш свиневъд, който в този ден е бил на работа. 

След години, прекарани в ядрено безвремие, Кимура никога не се отказва от мечтата си да се върне завинаги на крайбрежния парцел, където някога е живяло семейството му – и където половината му членове са загинали.

„Единственото, което е останало, са плочките на главния вход“, споделя той. „Засега мога само да разчиствам плевелите и тревата. Но определено планирам да се върна един ден.“

Петнадесет години след бедствието властите в района все още се борят с въпроса как да убедят хората да се върнат  и как да привлекат нови жители. Те обмислят и колко от земята да бъде оставена на природата.

Възможно ли е да се контролира разрастналата се популация на дивите животни, така че те да съжителстват безопасно с хората?

Навсякъде в Окума и други населени места в сянката на атомната централа „Фукушима Даичи“ има доказателства за неумолимото настъпление на природата.

Централата, която в момента се извежда от експлоатация, претърпява разтопяване на три от реакторите си. Това се случва, след като вълните цунами прекъсват резервното електрозахранване и предизвикват изхвърляне на огромни количества радиация в атмосферата.

Градините са се превърнали в джунгли, а домовете – в нощни убежища и източници на храна за диви прасета, миещи мечки и черни мечки, които сега се разхождат свободно по улици, отдавна лишени от изкуствена светлина, отбелязва The Guardian. 

На няколко километра навътре, в селото Цушима, експерти по радиация и горско стопанство обявяват пристигането си в края на гората със серия от подсвирквания – предпазна мярка за прогонване на мечките.

Година след бедствието правителството на Япония започва безпрецедентно почистване на замърсените квартали на Фукушима. Армия от работници отстранява заразената почва около домове, училища, болници и други обществени сгради, генерирайки около 15 милиона кубически метра отпадък, който днес се съхранява на временни депа близо до разрушената централа.

Япония се връща към ядрената енергия 14 години след трагедията във Фукушима

Почистването не обхваща планинските гори, които покриват 70% от замърсения регион. В  дърветата, потоците и дивите животни са регистрирани високи нива на радиоактивния изотоп цезий-137. Макар по-голямата част от продукцията на Фукушима да е безопасна, някои видове гъби, бамбукови кълнове и диво прасе остават в списъка със забранени храни.

Днес университетски експерти работят с местна горска фирма, за да вземат проби от сърцевината на избрани японски кедри на различни височини.

Дърветата „циркулират“ проблемния радиоактивен цезий, използвайки слънчевата енергия, обяснява проф. Кенджи Намба, директор на Института по екологична радиация към Университета на Фукушима. „Дъждът и падащите листа пренасят радиоцезия към почвата, а дърветата го абсорбират чрез корените си заедно с калия, който им е необходим за растеж.“

Радиоактивните отлагания от „Фукушима Даичи“ не са довели до рязък спад в популациите на животните, казва проф. Васил Йощенко, украински експерт по горска радиоекология. Напротив – броят на дивите прасета, мечките и миещите мечки се е увеличил. „Единствените животни, които може да са в опасност тук, са хората“, допълва той.

Томас Хинтън, почетен професор от Университета във Фукушима с богат опит в изследването на флората и фауната в зоната на бедствието, смята, че ограничаването на зоните за човешко ползване би било „изключително ползотворен“ ход. Той обаче признава, че въпросът е политически чувствителен на фона на официалните кампании, насърчаващи хората да се завърнат по домовете си.

Getty Images | Паметник на загиналите при бедствието във Фукушима

 „Хората обикновено са напаст за природата и, когато бъдат отстранени, тя процъфтява – дори при хронична радиация“, посочва той. „Доколкото ми е известно обаче, сред засегнатите от аварията японци или сред политиците не се забелязва интерес към създаването на подобен резерват за диви животни във Фукушима.“

В дългосрочен план решението да не се наложи забрана за заселване по модела на Чернобил прави Фукушима особено подходяща за изследване на това как природата се възстановява, когато хората се оттеглят.

Приоритет обаче неизбежно ще бъде даден на предпочитанията на хората за това как да се развиват някогашните изоставени райони веднага щом радиацията падне до приемливи нива.

„Създаването на природни резервати няма да бъде сред приоритетите“, отбелязва Хинтън. „В Чернобил и Фукушима отсъствието на хора след авариите позволи на дивата природа временно да процъфти. Но с евентуалното завръщане на жителите, човешкото присъствие и съпътстващите го дейности отново ще застрашат възстановяващите се екосистеми.“

Санджиро Санпей, 77-годишен фермер, който губи кравефермата си, се надява да се върне у дома. „Ако работата по почистването приключи, ще се върнем и ще поправим щетите по къщата ни“, категоричен е Санпей. „Но вече остарявам, така че не знам колко дълго ще останем там.“

Не всички евакуирани споделят неговия оптимизъм. Към март 2025 г. населението на седемте града и села в префектура Фукушима, които са евакуирани след разтопяването на реакторите, е 12 300 души – едва 17% от общия брой преди бедствието. Мнозина са започнали нов живот другаде.

Заповедите за евакуация вече са отменени в няколко района, но домът на Санпей се намира в „зона, трудна за завръщане“ – там нивата на радиация се считат за твърде високи за постоянно обитаване. През 2023 г. обаче японският парламент внесе промени в закона, за да позволи на отделни домакинства в тези зони да се завръщат след индивидуално разглеждане на всеки случай, при условие че домовете и околностите им са почистени.

Тестват риба от Фукушима след изпускането на вода от ядрената централа

„Никога не сме мислили, че ще отсъстваме толкова дълго“, признава Санпей. „Бях убеден, че ще се върнем до една година. Но сега изглежда, че ще минат около 30 години, докато цялото село стане безопасно.“

В Окума, където са се върнали едва 300 от бившите жители, Кимура редовно посещава мястото край брега, където са намерени части от костите на Юна, скрити в розовия ѝ шал с Мини Маус.

Той и други жители на града призовават общинския съвет да запази основното училище „Кумамачи“ като паметник на бедствието – и като предупреждение към бъдещите поколения за опасностите, които крият цунамито и ядрената енергия.

„Това вече е част от нашата история и трябва да я пазим“, казва той.

Кимура би искал временните депа за замърсена почва да се превърнат в „еко-музей“, където хората да научават за тройното бедствие от 2011 г. „Ядрената авария трябва да бъде възможност да се замислим за връщане към природата“, подчертава той. „Хората са отишли твърде далеч.“

Каквито и промени да настъпят, тук – до импровизирания мемориал на Юна – Кимура намира нещо като утеха. „Искам хората да идват тук, за да научат истината за случилото се. Убеден съм, че ако продължа да търся, ще открия още от останките на дъщеря си. Но част от мен мисли, че може би е по-добре да я оставя да почива в мир.“