Петима мислители, които вървяха, за да разберат света

Тясната връзка между ходенето и мисленето се появява отново и отново в човешката история. За Аристотел, Жан-Жак Русо, Джейн Джейкъбс, Фридрих Ницше и Нан Шепърд ходенето не е било просто начин на придвижване, а съществена част от развитието на ума, разказва социологът Скот Маклоклан за The Collector.

Аристотел, един от най-влиятелните мислители в историята, поставя основите на западната философия. Като истински полимат той работи в удивително широк спектър - от логика, етика и политика до лингвистика и природни науки. И същевременно е легендарен в друго отношение: ходенето.

Роден в Стагира в Северна Гърция, Аристотел се премества в Атина около осемнайсетгодишен, за да учи в Академията на Платон, където остава близо 20 години. След смъртта на Платон основава собствено училище през 335 г. пр.н.е. – прочутата Перипатетическа школа.

Името „перипатетик“ идва от гръцкото peripatētikos – „онзи, който ходи“. То отразява навика на Аристотел да върви заедно със своите ученици, докато обсъждат философски идеи.

Като човек, който не е атинянин и не може да притежава земя, Аристотел разполага училището си в Ликея – светилище в покрайнините на града. Скоро то става известно като Перипатос - „Разходката“ – заради покритите алеи и колонади. Според Диоген Лаерций Аристотел се разхождал по тези пътеки, докато водел философски диалог.

За него ходенето не е било просто педагогически метод, а е изразявало дълбокия му начин на мислене: наблюдение, движение, диалог. Затова през вековете думата „перипатетик“ започва да означава не само неговото училище и стил на преподаване, но и философската практика да мислиш, докато вървиш.

Самотният пешеходец

За разлика от Аристотеловия диалог в движение, при Русо ходенето е акт на дълбока лична интроспекция. Русо - влиятелен политически философ, основоположник на романтизма и ключова фигура на Просвещението – е автор на фундаментални трудове като „Размисъл върху неравенството“ (1754), „Емил или За възпитанието“ (1762) и „Общественият договор“ (1762).

Но идеите му са толкова спорни, колкото и влиятелни. Критиката му към организираната религия, традиционното образование и социалното неравенство се счита за опасна. „Емил“ води до обвинения в богохулство. „Общественият договор“ – с тезата, че суверенитетът принадлежи на народа – е възприет като заплаха за властта.

Последиците не закъсняват. Книгите му са изгаряни публично във Франция, той е заплашен с арест, губи гражданството си в Женева и е принуден в изгнание в Швейцария и Англия. Преследван, изолиран и в тревожна емоционална нестабилност, Русо прекарва голяма част от живота си в самотен вътрешен емигрант.

В този период той намира утеха в дълги, самотни разходки. Именно от тях се раждат „Размисли на самотния скитник“ (1782) – десет есета, публикувани след смъртта му.

В тях Русо описва как ритъмът на ходенето, тишината на природата и откъсването от обществения шум му позволяват да достигне до една „по-истинска“ версия на самия себе си – неподправена, освободена от социални роли и от „развращаващото влияние на цивилизацията“.

Стоицизъм: Лидерите днес се завръщат към философия на 2000 години

Ходенето като градска демокрация

Джейн Джейкъбс, родена през 1916 г. в Пенсилвания, се премества в Ню Йорк по време на Голямата депресия и започва кариерата си като журналист. Става един от най-влиятелните градски мислители на ХХ век. През 1961 г. публикува „Смъртта и животът на великите американски градове“, с която преобръща следвоенната градоустройствена догма.

Тя влиза в пряк сблъсък с Робърт Моузес – най-могъщия градски плановик на Ню Йорк, човекът зад магистралите и униформения модернизъм.

В своя труд Джейкъбс твърди, че този подход разрушава тъканта на градовете. Според нея истински живият град трябва да бъде разнообразен, непредвидим, човешки и – преди всичко – проходим пеша.

От своя квартал Гринуич Вилидж тя наблюдава т.нар. „тротоарен балет“ – непрекъснатите движения на хора, които се наблюдават, взаимодействат и спонтанно поддържат обществен ред. За нея ходенето е сърцето на градския живот и начин градът да остане честен, свързан, жив.

И независимо колко модерни стават градовете, казва Джейкъбс, пешеходецът остава този, който наистина ги познава, оформя и им принадлежи.

Ницше срещу Шопенхауер: Сила чрез страдание или спасение чрез отказ

Философът на крак

Фридрих Ницше, титан на модерната философия, страда през целия си живот от тежко здравословно състояние – мигрени, зрителни проблеми, изтощение, стомашни кризи. Често прикован на легло, той пише на кратки изблици между пристъпите.

Когато е достатъчно добре, той ходи – часове наред, понякога по осем часа на ден. Разходките са неговата терапия и неговият творчески лабораторен режим.

От алпийската си хижа в Силс-Мария в швейцарските Алпи Ницше тръгва на дълги преходи с тефтер в ръка. Много от неговите най-важни книги са замислени именно „на крак“.

Той вярва, че ходенето е път към яснота. В „Залезът на кумирите“ пише:

„Всички велики мисли се раждат в движение.“

В „Тъй рече Заратустра“ героят постоянно се изкачва и спуска по планината – метафора за вътрешния път на мъдростта. За Ницше животът е „път“, който всеки трябва да извърви сам. Ходенето символизира отказа да останеш неподвижен – физически или духовно.

Скитницата

Анна „Нан“ Шепърд, родена край Абърдийн, започва като романистка, но истинската ѝ страст са шотландските планини. Прекарва десетилетия в скитане из Кейрнгормс – пеша, бавно, внимателно, отдадено.

Като жена, която пише за природата през 40-те години, тя е изключение в мъжка литературна традиция. Но продължава да върви по „непът“, както го нарича: сред вятър, мъгла, гранит, хълмове и люлякови хедъри.

За Шепърд природата е дълбоко сетивно преживяване, в което тя не „покорява“ планината, а живее с нея.

През 1945 г. пише шедьовъра „Живата планина“ – част мемоар, част теренно изследване, част философска медитация. Прозата ѝ следва собствен ритъм, тъй като е бавна, внимателна, лирична, като ходене.

Тя пише, че човек върви „не за да избяга от света, а за да се присъедини към него“.