Антон Чехов израства в дом, в който всяка сутрин започва със страх: ще отнесе ли шамари от баща си, или този път ще му се размине?

Бащата Павел Егорович удрял децата си без предупреждение – с длан, камшик или бастун. После ги карал да целуват ръката му и да искат прошка. Побоите били оправдавани с Божията воля: така, според него, се възпитавало смирение.

Наред с домашното насилие, Антон е принуждаван да прекарва часове в студения семеен магазин, където мастилото замръзва и той напразно се опитва да си пише домашните. Междувременно е свидетел на груби пиянски сцени на фона на финансово-счетоводното напрежение - всяка грешка, дори липса на дребна монета, се наказвала с нов бой. Неделите, вместо почивка, са изпълнени с ранни репетиции за църковния хор, който бащата дирижира с фанатична строгост.

Навън картината не е по-добра. Антон Чехов расте в Таганрог - град в разруха, с кални улици, без светлини, жестокост към животните. В този мрачен свят той намира „убежище“ в разходки до гробището – тихо място, където може да разсъждава върху себе си и хората около него. Там вижда противоречието: баща му - религиозен, но нечестен и пиян; гражданите - благочестиви на погребения, но мислещи само за лакомствата след службата.

Това, което го спасява от тежестта на страха и скуката, е чувството за хумор. Започва да се подиграва на лицемерието, да имитира героите на града, да разказва истории. В такава сянка на огорчението в него се ражда наблюдател. А после и творец.

Отказът да бъдеш роб

С тази история от детството на Антон Чехов започва Глава 8 от книгата на Робърт Грийн Законите на човешката природа.

Авторът озаглавява тази част Законът за само-саботажа, като призовава да променим обстоятелствата около нас, като променим нагласата си - защото тя е не просто личен филтър върху света, а сила, която активно моделира живота ни.

Разгръщайки историята на Чехов отвъд вторачването в баща му и разказвайки как бъдещият писател сам намира сили да се освободи от капана на огорчението, Грийн напомня, че голямата независимост винаги започва с малката – вътрешната. Ако не овладеем собствената си нагласа, ние сами подкопаваме свободата си. А когато я овладеем, дори най-мрачните условия могат да се превърнат в основа за независим живот.

Антон Чехов е израснал в среда, в която е можел да избере омразата и самосъжалението. Можел е да остане в ролята на жертва - и няма как да бъде обвиняван за това.

Но когато на 16 години се оказва изоставен от семейството си, Чехов прави друг избор. Вместо да се срути, той започва да преподава частни уроци, да учи медицина, да чете книги, да пише истории. Най-важното – успява да промени отношението си към миналото. Вместо да мрази баща си, се опитва да го разбере. Вижда, че и той е бил жертва на тежки обстоятелства. Тази нагласа се опитва да пренесе и в семейството си – да отдалечи близките си от саморазрушението, от чувства като гняв и усещане за безполезност - и да ги насочи към стабилен живот.

Така се освобождава не от баща си, а от самия модел на „вътрешно робство“, който иначе ще предаде нататък. И стига до своя обет: край на оплакванията, край на бездействието.

Години по-късно, в писмо до приятел, Чехов се опитва да обобщи преживяванията си в Таганрог, говорейки за себе си в трето лице: „Напишете как този млад човек изстисква роба от себе си капка по капка и как една прекрасна сутрин се събужда и открива, че кръвта, която тече във вените му, вече не е кръв на роб, а на истински човек.“

Цензурата вреди на мозъците ни - буквално

Негативната нагласа стеснява, позитивната разширява

Според Робърт Грийн Чехов е пример за това как всички носим стари рани и съмнения, които лесно ни затварят в самоналожен затвор – свиваме опита си, търсим упойки, гледаме света през страх. Изходът не идва отвън, а от избор: да сменим нагласата, е посланието на Грийн през историята на Чехов.

Авторът на Законите на човешката природа припомня и сцената, чрез която Юнг илюстрира как нагласата определя не просто начина, по който гледаме света, а самото ни участие в него:

Група хора стигат до поток по време на поход. Един вижда предизвикателството като игра и го прескача без притеснение.

Друг подхожда аналитично – изчислява най-ефективния път и изпитва удовлетворение от решението.

Трети, по-предпазлив, се ядосва на препятствието, но все пак го преодолява бавно и внимателно.

Четвърти се отказва, намира оправдания - и се връща назад.

Реалността - водата, камъните, шумът - е една и съща, но реакциите са коренно различни. Не обективният свят определя преживяването, а отношението, с което човек влиза в него. То не е статично – то е динамика, която сами подхранваме.

Можеш да потънеш във водата, която трябва да прекосиш, защото виждаш враждебност в нея. А можеш да превърнеш преминаването ѝ в приключенски преход, който ще те отведе в нов свят. Негативната нагласа стеснява, позитивната разширява - едната води до затвор, другата до свобода.

Темперамент, зодии или чиста психология: Как точно се формира характерът ни?

Робърт Грийн посочва 5 форми на ограничено отношение към света и околните:

1. Подозрително

Хората с такъв мироглед винаги търсят скрит мотив. Те виждат заговори там, където няма, и проектират собствената си несигурност върху околните. Това ги прави трудни за доверие и често отблъсква точно онези, от които най-много се нуждаят.

2. Негодуващо

Тук доминира усещането, че другите им дължат нещо. Те постоянно сравняват и измерват – кой какво има, кой какво получава – и се чувстват лишени. В крайна сметка хората около тях се изморяват от вечното им чувство за несправедливост.

3. Депресивно

Тези хора винаги очакват най-лошото, склонни са да виждат само провалите и да обезкуражават и другите. С времето нагласата им става „самосбъдваща се“ – песимизмът им отблъсква възможностите, които иначе биха могли да променят живота им.

4. Враждебно

Тук светът се възприема като арена на битка. Всичко е съревнование, всяка ситуация – борба. Такива хора често губят приятели и съюзници, защото превръщат дори неутралните моменти в поле на агресия.

5. Арогантно

Хората с този тип нагласа не признават грешки, вярват, че знаят и могат всичко. Но арогантността ги прави слепи за собствените им слабости и ги изолира от ценни съвети и сътрудничество. Често падат от високо, защото отказват да се учат.

Грийн подчертава, че тези нагласи рядко се срещат чисто. Те се преплитат и подсилват взаимно – подозрителният може да е и враждебен, негодуващият да изпада в депресивни състояния и т.н. Затова задачата е не само да ги разпознаваме у другите, но и да откриваме зародишите им в себе си – и да ги „изкореняваме“, преди да се втвърдят в постоянна нагласа.

Как да прекъснем цикъла на само-саботаж

• Осъзнайте моделите – забележете кога обвинявате съдбата или другите; как реагирате на грешки и промени, дали се вкопчвате в рутината

• Сменете перспективата – приемайте трудностите като шанс за сила, а не като пречка.

• Действайте съзнателно – вместо да чакате промяна отвън, променете отношението си отвътре.

• Култивирайте оптимизъм – не наивна вяра, а дисциплинирана нагласа за възможности.

Генерали, играчи, хибридни стратези: Дисекция на българската корпоративна джунгла

Негативната нагласа ни свива – лишава ни от удоволствия, енергия и усещане за смисъл. Затова целта е обратната: да отворим максимално широко „блендата“ на съзнанието си и да се научим да гледаме на живота с очите на изследовател. Изследователят не се вкопчва в сигурност и догми, а приема непознатото с любопитство, играе с идеи, съзнателно търси предизвикателства и нови хоризонти. Дори собственото подсъзнание може да се превърне в територия за изследване – сънища, импулси, желания.

Същото важи и за трудностите. За едни те са повод да се свият и да избягват риска. За други – възможност да растат. Несгодите са неизбежни, но изборът как да реагираме на тях е в нашите ръце.

Най-големите ограничения често идват не отвън, а отвътре – от вградените ни убеждения за нашите „граници“. Истинската сила идва, когато повярваме, че сме предопределени за нещо повече, и действаме с дух на предприемачество и риск. Така се раждат „върховите преживявания“, които – както при Чехов – отварят врати към ново усещане за свобода и пълнота.

Грийн завършва с връзка към древната идея за душата: тя е нашата жизнена сила, духът, с който преживяваме света. Когато я свием в страх, рутина и обсесия, ставаме бездушни. Когато я разширим чрез любопитство, толерантност, приемане на несигурното, ние се изпълваме с богатството на живота.

Или, както казва Артур Шопенхауер: „Светът, в който човек пребивава, се оформя главно според начина, по който той го гледа, и затова изглежда различен за различните хора: за един е пуст, скучен и повърхностен; за друг – богат, интересен и изпълнен със смисъл. Когато чуят за любопитните събития, случили се в живота на някого, мнозина си пожелават и на тях да им се беше случило нещо подобно. Те съвсем забравят, че би трябвало да завиждат не на самите събития, а на умствената нагласа, която им е придала значимостта, с която човек ги описва.“