Темперамент, зодии или чиста психология: Как точно се формира характерът ни?
Още от Древна Гърция насам - хората винаги са били любопитни към изследването на собственото си поведение. А въпросът "Защо се държа така" вече 2500 години търси отговор в различни теории и системи
&format=webp)
Още от времената на Древна Гърция хората се впускат в търсенето на отговор на въпроса защо се държим по определен начин.
Една от най-устойчивите теории, задържала се хилядолетия наред, е тази за четирите телесни течности – кръв, флегма (слуз), черна жлъчка и жълта жлъчка, които според тогавашните представи определят както характера, така и здравето ни, пише BBC.
В края на XVI век, когато Шекспир създава Укротяване на опърничавата, тези идеи вече са в основата на културните разбирания.
Главната героиня Катерина е описана като твърдоглава и раздразнителна именно заради наличието на „прекалено много жълта жлъчка“ в тялото ѝ – термин, познат от холеричната медицина. Според лекарите от онова време лечението изглеждало почти абсурдно за съвременния човек: забрана за консумацията на храни като говеждо с горчица, които можели да влошат състоянието ѝ.
Въпреки че днес подобни твърдения звучат странно, в продължение на две хилядолетия хората са си обяснявали личността именно чрез тази рамка, предписвайки хранителни режими и дори препоръчвайки къде е добре да живее човек според своя „темперамент“.
„Желанието да класифицираме хората и поведението им съществува откакто я има и писмената история – вероятно и от по-рано“, казва Памела Рътлидж, директор на Media Psychology Research Center в Невада.
Идеята идва от философа Емпедокъл, който през V век пр.н.е. твърди, че светът е изграден от четири елемента – земя, вода, въздух и огън. Хипократ развива концепцията и я свързва с човешкото тяло, а римският лекар Галѐн я систематизира и превръща в доминираща медицинска доктрина. Оттам произлизат и четирите архетипа: холерици, белязани от жълтата жлъчка; меланхолици, „обременени“ от черна жлъчка; флегматици, определяни от „излишна слуз“; и сангвиници – жизнени и жизнерадостни заради кипящата си кръв.
Смятало се е, че и физическите белези издават характера на човек.
„До голяма степен цветът на кожата, заедно с външността, показваха кой хумор преобладава в тялото ти“, обяснява Стив Шейпин, историк на науката в Харвард и автор на книгата Eating and Being. Така меланхолиците били бледи и жълтеникави, флегматиците – закръглени, а холериците – жилави и с остри черти. Векове наред тази „наука“ диктувала медицината, храненето и дори избора на среда за живот, за да се постигне баланс между вътрешния климат и външната среда.
През XVII век с напредъка на дисекциите, откриването на кръвообращението и микроскопа хуморалната теория започва постепенно да губи позиции. И все пак нейните идеи продължават да се задържат, а едва през XIX век модерната нутрициология окончателно я изтласква. Въпреки това архетипите ѝ и до днес звучат познато.
„Когато преподавам Ромео и Жулиета, студентите ми казват: „Боже, Ромео е пълно емо“, споделя Сара Дъстагир, литературен историк в University of Kent. „Седемнадесети век е бил много по-различен от нашия, но някои основни човешки емоции и преживявания не са се променили – различно е само тълкуването им.“
Сред учените, които виждат паралела между античните теории и модерната психология, е Ханс Айзенк. През 50-те години на XX век той прилага статистически анализ на личностните черти и извежда два основни фактора – невротизъм и екстраверсия. Когато комбинира тези две оси, резултатът изглежда твърде познат: холерични, меланхолични, сангвинични и флегматични типове.
За Айзенк това е доказателство, че древните интуиции съдържат доза истина, макар и облечена в погрешна биология. Неговият модел днес е надграден от т.нар. „Голяма петорка“ (Big Five) – extraversion, neuroticism, openness, conscientiousness и agreeableness, които се смятат за фундаментални измерения на личността и стоят в основата на модерните психологически тестове (INFP, ENFP, ENTJ и др.).
„В реалността повечето хора се намират някъде по средата на скалата, а не в крайните типове – това е нещо, което категоричните системи трудно отразяват“, казва Колин ДеЙънг, професор по психология в University of Minnesota.
И въпреки че зодиакалните знаци, Myers-Briggs тестовете и онлайн куизовете отдавна са обявени за псевдонаука, културата ни остава пристрастена към класификациите. „Класифицирането е вграден механизъм за разбиране на света и на самите нас“, казва Рътлидж. От „кипящата кръв“ на сангвиника до профила ENTJ в LinkedIn биото – нуждата да разпознаваме себе си в шаблони изглежда е толкова устойчива, колкото и самата човешка природа.