Европа навлиза в период на интензивни национални избори, чиито резултати могат да разклатят основите на ЕС
Възходът на крайната десница и предстоящите избори в ключови европейски държави поставят под въпрос политическия баланс в ЕС и способността му да взема общи решения по стратегически въпроси
,fit(1001:538)&format=webp)
В края на 1998 г. Тони Блеър е министър-председател на Великобритания, Лионел Жоспен оглавява правителството на Франция, а Герхард Шрьодер току-що е избран за канцлер на Германия. Европейският съюз има 15 държави членки, като в 13 от тях управляват проевропейски левоцентристки партии – самостоятелно или в коалиции.
Бързият икономически растеж повишава жизнения стандарт, а разширяването на ЕС на изток вече е в ход. Във Вашингтон Бил Клинтън следва сходна центристка политика, известна като „третия път“ – подход, който търси баланс между свободния пазарен капитализъм и традиционния социализъм. Изглежда, че историческите тенденции работят в полза на Европейския съюз, пише Джон Хенли – кореспондент на The Guardian за Европа.
Близо три десетилетия по-късно политическите настроения на континента отново се насочват в една посока. Този път обаче инициативата изглежда принадлежи на националистическата крайна десница, чийто възход може сериозно да разклати следвоенния европейски консенсус, върху който е изграден ЕС.
Между края на този месец и края на следващата година Европейският съюз ще премине през необичайно интензивен изборен период. Гражданите на четири от петте най-големи държави членки по население и икономическа мощ ще гласуват на национални избори. Парламентарни вотове предстоят също в Естония, Финландия, Гърция и Словакия, а в Германия ще се проведат регионални избори.
Началото ще бъде поставено в Испания с предсрочните парламентарни избори на 29 ноември. Социалистическата коалиция на премиера Педро Санчес е изправена пред вероятно поражение от десните партии – консервативната Народна партия (PP) и крайнодясната Vox, които вече управляват заедно в някои испански региони.
Следват президентските и парламентарните избори във Франция през пролетта. Убедителен фаворит в надпреварата за държавен глава е Марин льо Пен от крайнодесния „Национален сбор“ (RN). Тя има значителна преднина пред радикалния ляв политик Жан-Люк Меланшон и силно разединените представители на традиционните политически сили.
Когато Полша гласува по-късно през следващата година, националистическите формации, които заедно привличат близо половината от избирателите, биха могли да свалят либералната коалиция на премиера Доналд Туск въпреки неотдавнашните разцепления помежду си.
В Италия Джорджа Мелони, чиято партия „Италиански братя“ има крайнодесни корени, се надява да спечели втори мандат на изборите, които трябва да се проведат до края на 2027 г. Същевременно тя е подложена на натиск от още по-радикалната формация „Национално бъдеще“.
Парадоксално е, че тази националистическа вълна се разгръща на фона на силна обществена подкрепа за Европейския съюз. След хаоса около Брекзит и в търсене на сигурност в един все по-несигурен свят рекордните 74% от европейците смятат, че страната им печели от членството си в блока. Вече много малко евроскептични партии настояват за открито напускане на ЕС.
Евроскептиците и националистите обаче продължават да възприемат Съюза като проект, управляван отгоре надолу, който подкопава националния суверенитет. Тяхната цел е да го преобразят в значително по-свободно обединение на независими национални държави, отбелязва Хенли.
По думите на италианския политолог Натали Точи предстоящият мащабен изборен цикъл може „драматично да промени облика на Европа“, като предизвика не просто „бавна ерозия на европейския проект, а изпразването му от съдържание, ако не и пълен разпад“.
Всеки изборен процес има своите особености, а националните обстоятелства играят съществена роля. Анализаторите обаче са единодушни, че зад политическите промени стоят взаимносвързани фактори.
Слабият икономически растеж, застаряващото население, натискът върху публичните финанси и непрекъснато поскъпващият живот постепенно подкопават подкрепата за традиционните левоцентристки и дясноцентристки партии в Европа. Протестната вълна, оглавявана от млади хора в различни европейски държави, е само най-видимият признак за дълбокото недоволство сред избирателите.
Междувременно националистическите формации стават все по-умели в създаването и използването на постоянно променящ се списък от предполагаеми заплахи и кризи – от миграцията и ваксините до зеления преход, подкрепата за Украйна, глобализацията, международните елити и наднационалните институции.
Тези послания се подсилват от руската дезинформация и откритата подкрепа на Белия дом при Доналд Тръмп за така наречените „патриотични“ партии.
В резултат политическата сцена става все по-фрагментирана и поляризирана. Днес почти всеки четвърти избирател подкрепя крайнодесни партии – дял, който е нараснал близо пет пъти от средата на 90-те години на миналия век.
Възходът на крайната десница обаче не е равномерен. През последната година, докато „Алтернатива за Германия“ постигна историческа победа на регионални избори в източната част на страната, Партията на свободата на Герт Вилдерс в Нидерландия загуби близо една трета от депутатските си места.
В Унгария „Фидес“ на Виктор Орбан претърпя тежко поражение, а крайнодесните „Шведски демократи“ отчетоха спад в подкрепата за първи път от 16 години.
Въпреки тези колебания общата тенденция остава възходяща. Според политолозите основен двигател е постепенното нормализиране на крайнодесните идеи в медиите и навлизането им в политическия мейнстрийм, особено по въпросите на имиграцията.
Дясноцентристките партии все по-често премахват политическите бариери, които доскоро възпрепятстваха сътрудничеството с радикалната десница. На европейско равнище дясноцентристката Европейска народна партия все по-често търси подкрепата на по-десни формации, за да отмени части от Европейския зелен пакт и да затегне миграционните правила.
За ЕС най-сериозните последици от предстоящия изборен цикъл могат да се проявят в Европейския съвет, където в момента само трима от 27-те национални лидери представляват левоцентристки политически сили.
Ако до края на 2027 г. евроскептични лидери във Франция, Испания и Полша се присъединят към управляващите в Чехия, Италия, Румъния, Словакия и Словения, те няма да разполагат с достатъчно гласове, за да пренапишат европейското законодателство. Биха могли обаче да формират влиятелно блокиращо малцинство, допуска Хенли.
Според анализаторите това създава риск от парализа на преговорите за бюджета на ЕС, бъдещото разширяване, помощта за Украйна и задълбочаването на интеграцията в ключови области като отбраната, енергетиката, финансите и технологиите.
Натали Точи отбелязва, че по-големият брой националистически лидери може да промени поведението на настоящите членове на Европейския съвет.
Относително умерената позиция на Джорджа Мелони досега отчасти се обяснява с политическата ѝ изолация сред водещи европейски лидери като Доналд Туск, Педро Санчес и френския президент Еманюел Макрон. Допълнителен фактор е зависимостта на Италия от европейските средства за възстановяване на стойност 200 млрд. евро.
Ако обаче около масата за преговори вместо тях седят Марин льо Пен, лидерът на полската крайнодясна партия „Право и справедливост“ (PiS) Ярослав Качински и испанско правителство, подкрепяно от Vox, политическите стимули за Мелони биха изглеждали съвсем различно.
Към това се прибавят натискът от страна на твърдолинейния Роберто Ваначи и неговата партия „Национално бъдеще“ в Италия, както и постепенното изчерпване на европейското финансиране. При подобни обстоятелства италианският премиер може да има все по-малко причини да поддържа конструктивна проевропейска позиция.
Анализаторите обаче са единодушни, че решаващото политическо поле на сблъсък ще бъде Франция.
Предизборната програма на Марин льо Пен я поставя в пряк конфликт с Брюксел. Тя възнамерява да намали френската вноска в бюджета на ЕС с 11 млрд. евро, да организира конституционен референдум за утвърждаване на върховенството на френското над европейското право и да предприеме мерки, които биха нарушили редица правила на единния пазар.
„Франция има изключително голямо влияние върху ЕС“, посочва Муджтаба Рахман от консултантската компания Eurasia Group.
Според него, за разлика от Виктор Орбан, Марин льо Пен като президент би разполагала със „значително повече възможности да приложи крайнодесния модел за подкопаване на наднационалната архитектура на ЕС, основана на върховенството на правото“.
Досега Брюксел успяваше да ограничава влиянието на лидери като Орбан до голяма степен защото около масата за преговори рядко имаше повече от двама или трима подобни представители. Появата на сплотен евроскептичен блок обаче може да лиши ЕС от възможността ефективно да налага стандартите за върховенство на правото, да задълбочава икономическата интеграция и сътрудничеството в областта на сигурността или дори да постига съгласие по основни политически въпроси.
Първата жертва на подобна промяна най-вероятно ще бъде Украйна, тъй като Льо Пен би могла да оглави група от държави, блокиращи допълнителната помощ за Киев.
Три десетилетия след 1998 г. предстоящите избори в Европа могат да се превърнат в „ключови изпитания за устойчивостта на ЕС“, заключава Щефан Лене от аналитичния център Carnegie Europe. Според него заплахата за Съюза може да не е непосредствена или екзистенциална, но рисковете в средносрочен план са значителни.
„По-силната роля на радикалната десница може и да не доведе до разрушаването на ЕС в сегашния му вид“, коментира Лене, но би могла „да му попречи да се превърне в това, което трябва да бъде, за да се справи с предизвикателствата на бъдещето“.
А продължителната неспособност на европейските държави да действат съвместно там, където това е необходимо, постепенно и неизбежно би довела до загуба на значимостта на Съюза.
,fit(334:224)&format=webp)
,fit(334:224)&format=webp)
,fit(334:224)&format=webp)
,fit(334:224)&format=webp)
)
,fit(334:224)&format=webp)
,fit(334:224)&format=webp)
&format=webp)
,fit(1920:897)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
&format=webp)