Почти всяка седмица ново социологическо проучване води до тревожни заглавия в медиите. Все повече хора се тревожат за бъдещето, вярват, че децата им ще живеят по-зле от тях, и са убедени, че страната им се движи в грешна посока.

Това усещане за несигурност и песимизъм е особено изразено в западния свят, което изглежда логично на фона на геополитически конфликти, климатични промени и опасения, свързани с изкуствения интелект.

Анализ на научното издание Nature показва, че през 2026 г. двама от всеки петима американци смятат, че САЩ няма да съществуват след 250 години.

Повечето анкетирани смятат, че до 2050 г. страната ще бъде икономически по-слаба, политически разделена и с намаляващо влияние в света. Подобни нагласи се наблюдават във Великобритания и Франция, които са под средното глобално ниво по оптимизъм, заедно с държави като Ливан и Мароко.

В други региони на света обаче бъдещето се възприема като значително по-обещаващо.

Мащабно проучване на УНИЦЕФ в 55 страни показва, че нагласите на обществата зависят не толкова от обективните факти и глобалните предизвикателства, колкото от фактори като възраст, култура, ниво на доходи и местоживеене.

До 60-те години на миналия век учените смятат, че оптимизмът е рационална оценка на бъдещето. Днес той се разглежда по-скоро като нагласа и очакване за възможна и желана промяна. С други думи, настоящото богатство и щастие не гарантират оптимизъм за бъдещето.

Това обяснява защо надеждата за по-добро бъдеще е по-често срещана в развиващите се пазари. Данните, цитирани от Nature, показват, че 82% от младите хора в Индонезия вярват, че светът се подобрява с всяко поколение, докато във Франция този дял е едва 42%.

Географското разделение е тясно свързано с възрастта. С всяка изминала година хората стават с 1% по-малко склонни да вярват в положително бъдеще, като след 55-годишна възраст песимистите стават мнозинство.

Поради застаряващото население в западните икономики (38% над 55 г. в Германия, 34% във Франция и 30% в САЩ), тези страни са и най-песимистични.

Българският песимизъм за икономиката се задълбочава

Къде е България в тази класация?

Европейските нации са начело сред страните с най-малко надежда за бъдещето. България, Босна и Херцеговина, Австрия и Белгия са сред първите пет по песимизъм. Общото между тях е, че хората над 55-годишна възраст съставляват над една трета от населението. Най-оптимистичните страни са тези с младо население – Кения (където хората над 55 г. са едва 7.5%), Сирия, Саудитска Арабия, Южна Африка и Колумбия.

Нивото на доходите също влияе негативно на оптимизма в западните страни.

С натрупването на богатство хората стават по-щастливи, но и по-песимистични за бъдещето на страната и света. Западните страни водят по настоящо щастие, но изпитват най-големи съмнения за бъдещето. Nature показва, че прогнозираният икономически растеж е по-важен за оптимизма от реалния такъв. Логиката на това е, че колкото по-малко състоятелен си днес, толкова повече пространство за подобрение имаш утре. Разбира се, самата бедност не генерира оптимизъм. Един от най-важните фактори е усещането, че подобрението е възможно.

Чувството за контрол също играе важна роля. Колкото повече влияние човек смята, че има върху собственото си бъдеще, толкова по-вероятно е да бъде оптимист. Това обяснява феномена на локален оптимизъм и национален песимизъм: хората често вярват, че страната им се движи в грешна посока, но остават спокойни за бъдещето на децата си.

Млади, високообразовани, мъже: 52% от служителите в еврозоната вече използват AI за работа

За да се разберат тези парадокси, Nature класифицира оптимизма в три вида: личен („моето бъдеще ще е добро“), социален („страната ми се движи в правилната посока“) и исторически („бъдещето ще е по-добро от миналото“).

В световен мащаб хората проявяват висок личен оптимизъм, но нисък социален и исторически.

Парадоксално, песимизмът е значително по-висок в демократичните общества, въпреки предимствата като граждански свободи и икономически перспективи. Анализът на Nature посочва, че причината се крие в очакванията.

Изборите карат политиците да обещават постоянно подобрение, а свободните медии акцентират върху проблемите. Това води до прекалено високи очаквания към правителствата. В авторитарните режими се обещава стабилност и се контролира информационният поток, а гражданите често дават неискрени позитивни отговори поради страх.

Демокрацията действа като „усилвател на очакванията“, повишавайки стандартите до степен, при която разочарованието става неизбежно.

Все повече държави възприемат САЩ като риск за сигурността си

Информационният поток на 21-ви век значително увеличава обема на негативни новини, на които е изложен средностатистическият потребител. В резултат политическият „меден месец“ изчезва.

В САЩ например средната продължителност на рейтинг на одобрение над 55% за президент е спаднала от 26 месеца (1945–1974 г.) до едва 7 месеца днес. Преди 25 години управляващите са губели избори в 25% от случаите, докато днес този дял в развитите страни достига 85%.

Песимизмът действа и като психологическа защита срещу несигурността. Държави с ниска толерантност към неизвестното, като Франция и Германия, са по-песимистични, тъй като очакването на най-лошото създава илюзия за контрол. Сигурността, че ще се случи нещо лошо, често се възприема като по-поносима от неизвестността.

Изводите от изследването на Nature изискват преосмисляне на начина, по който бизнесът и политиците измерват обществените нагласи.

Първо, оптимизмът не е точен предиктор за реалността, а по-скоро оценка на текущата инерция. Лидерите трябва да управляват очакванията, като нормализират трудностите и поставят реалистични цели, вместо да обещават утопии.

Не на последно място, формулировката на социологическите проучвания трябва да се промени. Думи като „страх“ и „тревога“ в анкетите автоматично водят до песимистични резултати. Когато през 2024 г. американците са попитани дали изпитват надежда за бъдещето, над две трети отговарят положително, което показва, че бъдещето остава двигател на човешкия прогрес, ако бъде комуникирано правилно.