Как дипломатическата безизходица между САЩ и Иран може да разпали отново конфликта в Близкия изток

Три месеца след военните удари на САЩ и Израел срещу Иран, американската блокада и контролът на Техеран върху Ормузкия проток доведоха до стратегическа безизходица. Нито една от страните не отстъпва, икономическите щети се задълбочават, а рискът от подновяване на открития конфликт нараства.

Сред политическите кръгове нараства опасението, че основният въпрос вече не е свързан с възможността за споразумение, а с това колко дълго може да се задържи напрежението, преди грешна преценка от страна на Вашингтон или Техеран да провокира нов сблъсък. Същевременно призивите за нови военни действия се засилват както в САЩ, така и в Израел. Редица официални лица твърдят, че засиленият натиск би могъл да отслаби позициите на Иран и да го принуди да се върне на масата за преговори.

„Има един сериозен проблем с тази теория: вече многократно я тествахме и Иран не капитулира“, отбелязва Дани Цитринович, старши изследовател по въпросите на Иран в израелския Институт за изследвания на националната сигурност и бивш ръководител на иранския отдел в израелското военно разузнаване.

„Намираме се във война на изтощение, а перспективата за нова американско-израелска атака расте с всеки ден“, казва регионален представител.

Ирански представители заявиха пред Reuters, че отстъпки по ракетната програма, ядрените способности или контрола върху Ормузкия проток не са просто политически инструменти, а идеологически стълбове за оцеляването на Ислямската република. Според тях отказът от тях не би бил компромис, а капитулация.

Това обяснява, според Цитринович, защо дори продължителната военна конфронтация не е успяла да отклони Техеран от неговите червени линии и защо по-нататъшна ескалация вероятно няма да даде резултат. Поредицата от непреки преговори с посредничеството на Пакистан не доведе до пробив, тъй като разминаванията между страните остават огромни.

Войната в Иран достига до строителите на AI инфраструктурата

И двете страни виждат времето като свое предимство

Вашингтон настоява Техеран да преустанови обогатяването на уран за период от 20 години и да транспортира съществуващите си запаси на американска територия. От своя страна Иран обвързва евентуално споразумение със спиране на военните удари, предоставяне на гаранции за сигурност, изплащане на репарации и признаване на суверенитета му над Ормузкия проток – искания, които САЩ категорично отхвърлят.

Междувременно американският президент Доналд Тръмп отправи поредно предупреждение към Техеран, подчертавайки, че времето за дипломатическо решение изтича. Той призова иранските лидери да предприемат по-бързи стъпки, като заяви, че в противен случай страната е застрашена от пълно унищожение и я очаква изключително тежък период. Въпреки острия тон, в понеделник Тръмп обяви, че е спрял планирана атака срещу Иран, след като Техеран е изпратил мирно предложение до Вашингтон. По думите му сега има „много голям шанс“ да бъде постигнато споразумение за ограничаване на иранската ядрена програма.

Според директорът на проекта за Иран в International Crisis Group Али Ваез нито една от страните не е показала готовност за „болезнените отстъпки“, необходими за постигане на споразумение.

„И двете страни вярват, че времето работи в тяхна полза и че държат надмощие. Именно това усещане прави сделката невъзможна“, обяснява той.

Резултатът е война на изтощение, концентрирана около един от най-важните водни пътища в света. Преди войната през Ормузкия проток преминаваха около 25% от световната търговия с петрол и 20% от втечнения природен газ. Сега, когато протокът е почти затворен, икономическите последици се задълбочават и нарушават доставките.

Алън Айър – бивш представител на Държавния департамент по въпросите на Иран, участвал в предишни американско-ирански преговори – смята, че споразумение може изобщо да не бъде постигнато.

Валдис Домбровскис: Войната в Иран предизвиква „стагфлационен шок“

„Тези две страни никога няма да стигнат до сделка. Тръмп не иска просто да победи – той иска да унижи Иран и да бъде възприеман като човекът, който е пречупил страната.“

Техеран разглежда запасите си от обогатен уран и контрола върху Ормузкия проток като ключови стратегически активи, жизненоважни за оцеляването му.

„Иран е решен да използва тези активи, за да гарантира интересите си“, подчертава високопоставен ирански представител, допълвайки, че капитулацията не е вариант.

„Ще се бием, ще умрем, но няма да приемем унижение. Капитулацията е фундаментално несъвместима с идентичността на Иран.“

Икономическият натиск зад демонстративната твърдост 

Друг ирански представител твърди, че Техеран вече е победил – не чрез военно поражение на Вашингтон, а чрез отказа си да се подчини.

Според него седмиците на американски и израелски удари не са успели да пречупят волята на Иран, а само са затвърдили убеждението му, че ядрените запаси и контролът върху Ормузкия проток остават основата на неговото възпиране.

Отказът от тях би разрушил този баланс.

„Тръмп иска да обяви победа, но Иран няма да му я даде. Може ли световната икономика да издържи на този натиск? Това е въпросът, на който Тръмп дължи отговор“, допълва той.

Тръмп предупреди Иран: „Часовникът тиктака – побързайте, или няма да остане нищо“

Според него евентуални нови военни удари няма да променят стратегическите разчети на Иран, а единствено ще ускорят спиралата на ескалация. Той подчертава, че Техеран няма да преустанови обогатяването на уран, нито ще се подчини на ултиматуми, освен ако Вашингтон не предложи реципрочен компромис.

Зад тази демонстративна твърдост обаче ирански източници, близки до управлението, описват далеч по-сложна реалност. Техеран се стреми да избегне продължителен сценарий на „нито война, нито мир“, тъй като прогресиращата инфлация, растящата безработица и ударите срещу ключови индустриални сектори изтощават и без това уязвимата икономика на страната. Поради тази причина Ислямската република настоява за предварително споразумение за прекратяване на враждебните действия. 

Планът на Техеран предвижда отваряне на Ормузкия проток под ирански контрол срещу вдигане на американската блокада, което да проправи път към преговори по по-комплексните теми като санкциите и ядрената програма. От своя страна обаче, САЩ настояват въпросът за официалното прекратяване на войната да бъде оставен за по-късен етап от преговорния процес.

По отношение на ядрения въпрос иранската страна сигнализира готовност да разреди запасите си от 440 кг високообогатен уран или да транспортира част от тях зад граница – с приоритет към Русия. Аргументът на Техеран е, че това би позволило обратното им връщане, в случай че Вашингтон наруши бъдещо споразумение – предложение, което американската администрация категорично е отхвърлила.

Освен това Иран настоява за по-кратък срок на замразяване на ядрената програма от исканите от САЩ 20 години, както и за пълен достъп до 30 милиарда долара от своите блокирани активи. Вашингтон обаче е готов да освободи едва една четвърт от тази сума, при това по предварително определен график.

Липсата на военно решение оставя преговорите като единствен вариант

Техеран настоява за нов механизъм на управление на Ормузкия проток и отхвърля връщане към предвоенното статукво. САЩ обаче искат безусловно отваряне на протока – без такси и без право на вето – разминаване, което може да се окаже дори по-трудно за преодоляване от ядрените спорове.

Аарън Дейвид Милър – бивш американски представител и преговарящ за Близкия изток – смята, че контролът върху Ормузкия проток ще бъде ключовият критерий за успех или провал на Вашингтон.

Според него изходът от кризата може да се окаже определящ момент за външната политика на Тръмп, който се стреми на всяка цена да избегне усещането за политическо поражение.

Милър допълва, че отварянето на водния път без политическо споразумение би изисквало „продължителна американска окупация на иранска територия със сухопътни сили“.

ОПЕК: Производството на петрол е спаднало с над 30% от началото на войната в Иран

Според Ваез няма военно решение за Ормузкия проток, освен изключително скъп сценарий, който Тръмп вероятно не би желал да предприеме. Това оставя преговорите като единствения реалистичен изход. 

Въпреки оперативните успехи на американско-израелската кампания, ударите не са довели до стратегически пробив, смята Цитринович.

„Не свалихме режима – сега имаме още по-радикализиран такъв. Не унищожихме ракетния капацитет на Иран. А те все още разполагат с урана.“

Според него надценяването на натиска и подценяването на устойчивостта на Техеран крият собствен риск.

„Това увеличава вероятността Вашингтон отново да влезе в конфронтация с очакването, че принудата ще доведе до капитулация, и твърде късно да осъзнае, че режимът е бил готов да понесе много повече болка, отколкото са предполагали“, предупреждава той.