Главата му приличала на кучешка, увисналият му нос – на камилски, а в края на влечугоподобното му тяло имало опашка като на кон. Свидетели твърдят, че било покрито с тънък бял слой. Когато останките на странно същество били извадени от стомаха на кашалот, повечето присъстващи били единодушни, че това е морско чудовище – или поне нещо непознато, обитаващо дълбините край западното крайбрежие на Канада.

Екипите на китоловната станция в архипелага Хайда Гуаи сглобили платформа от дървени каси и изложили триметровия труп, като го покрили с бял чаршаф. Странната находка озадачила дори опитни китоловци, разказва The Guardian.

Снимка на създанието, наречено от местните „Кадборозавър“ (Cadborosaurus), се появява на първа страница на местен вестник на 31 октомври 1937 г. Публикацията разпалва легендата за морския криптид – животно, непознато на науката, – което според разказите обитава тези води и достига внушителни размери.

По време на локдауните през 2020 г. глобалното корабоплаване е силно ограничено и шумовото замърсяване под водата почти изчезва. Вместо това морските дълбини се изпълват с песните на риби и бозайници, които учените могат да проучват

COVID 2020: Годината на тихия океан

Пробите от загадъчното откритие отдавна са изчезнали и днес са останали само няколко черно-бели фотографии.

Джон Кърк, президент на Клуба по криптозоология в Британска Колумбия, е убеден, че останките принадлежат на непознат вид, обитаващ изумрудените дълбини на Салишко море. Неговата увереност се опира на многобройни свидетелства, сред които и ключово интервю с работник, участвал лично в разрязването на тялото. 

„Научният свят винаги търси причини да не допуска нови животни в своя каталог. И честно казано, намирам това за абсурдно“, подчертава той.

Едва няколко части от останките били изпратени за идентификация в музей във Виктория, разположен на около 740 км югоизточно от Хайда Гуаи. Там те били изхвърлени, след като директорът – който не бил професионален зоолог – преценил, че става дума просто за фетус на баленов кит.

„Загубихме огромно откритие заради погрешна идентификация“, казва Кърк. „Това е пример колко лекомислени могат да бъдат учените понякога.“

Близо 90 години по-късно обаче преобладаващото мнение сред учените е, че снимките показват разлагаща се гигантска акула (basking shark) – древен вид, който е бил широко разпространен край остров Ванкувър, преди да бъде почти изтребен. Тъй като тези акули нямат кости, процесът на разлагане променя външния им вид до неузнаваемост. Масивната хрилна структура се срива, оставяйки издължена „шия“ и неестествено малка глава, а разпадащите се мускули и хрущяли могат да придадат на перките странен вид.

„С дълъг гръбначен стълб и малка глава накрая изглежда като митологична морска змия“, обяснява Бен Спиърс-Рьош от Университета на Ню Брънзуик. „Ако не знаеш какво гледаш, трудно можеш да разпознаеш какво е това същество.“

През 1977 г. японският риболовен траулер „Зуйо Мару“ изважда от дълбините край бреговете на Нова Зеландия създание, което напомня на отдавна изчезнал динозавър. Откритието предизвиква вълна от вълнение сред учените, които твърдят, че това е непознат вид, докато анализът на аминокиселините в мускулната тъкан не показва, че всъщност става дума за гигантска акула.

Експерти се опасяват, че подобни места насърчават нелегалната търговия и застрашават редки видове

Искам бебе капибара: Проблемът с животинските кафенета в Азия

Спиърс-Рьош обяснява, че това е т.нар. феномен „псевдоплезиозавърски труп“ – състояние, при което останките на разложени акули придобиват формата на праисторически морски влечуги с характерната дълга шия и малка глава. Той признава, че снимката от 1937 г. има своите особености, които поддържат мистерията жива, но подчертава: повечето белези съвпадат напълно с познатите процеси на разлагане. 

С липсващи проби и само няколко налични фотографии, въпросът какво точно е било това същество вероятно никога няма да получи окончателен отговор. Според учените обаче по-важното в историята не е евентуалното откритие на мистериозен нов вид, а  трагичната съдба на вече познат такъв.

През 1955 г. канадското правителство започва мащабна кампания за изтребване на гигантските акули. Специален кораб, оборудван с масивно стоманено острие на носа, буквално ги е разрязвал на две.

„Те се хранеха близо до повърхността, така че екипажите просто преминаваха през тях“, разказва Скот Уолъс, бивш учен в областта на рибното стопанство и автор на държавния доклад от 2007 г., който установява, че гигантската акула е застрашен вид и до голяма степен е изчезнала от водите на Британска Колумбия. 

Причината за тази жестокост е чисто икономическа – акулите понякога се заплитали в мрежите за сьомга, повреждайки риболовното оборудване. Само за няколко години популацията е почти заличена, като над 90% от тези животни изчезват от региона.

Днес законът в Канада строго забранява убиването или улавянето на гигантски акули, но според експерти възстановяването на вида може да отнеме до 200 години.

„Има периоди от време – често десетилетия – в които гигантските акули просто изчезват,“ посочва Уолъс. „И изведнъж се завръщат. Може би се дължи на условията в океана – наистина не знаем. Но съществува шанс, макар и малък, те все още да са в района, далеч от човешките очи.“

Въпреки че трагичната история за изтреблението на гигантската акула е неоспорима, феноменът „псевдоплезиозавърски труп“ не е достатъчен, за да убеди някои хора, че мистериозното същество от снимката от 30-те години е нещо разпознаваемо.

„Трупът със сигурност не е на гигантска акула,“ твърди Кърк. „И не е влечуго. Каквото и да е, трябва да е бозайник, защото има козина, а и не прилича на нито един от разредите морски бозайници, които обитават тези води днес.“

Разказ за един от най-впечатляващите европейски зоопаркове и затова как истинското уважение към животните започва от разстояние.

В погледа на една пантера: Онова, което не можем да укротим

За Кърк и криптозоолозите идеята, че определено създание съществува извън признанието на науката, е движеща сила в неуморния им лов на мистерии. През 2010 г., докато разхожда кучето си, Кърк твърди, че се е натъкнал на непознато създание във водите, където река Фрейзър се влива в Салишко море. Главата му била „заострена“, а шията се издигала над водата, с извита гърбица отзад. Срещата била „спиращо дъха преживяване“, което го оставило вцепенен.

„Но ще ви кажа едно: живея в този регион в продължение на четири десетилетия, но никога не съм виждал гигантска акула,“ споделя той. „Не съм сигурен дали някога ще видя.“

Спиърс-Рьош разбира желанието на хората, вглеждайки се в стари фотографии, да вярват, че в океана все още се крият неизследвани създания. Той обаче подчертава, че човешките сетива често могат да ни подведат при досега с природата. В зависимост от външните условия, останките на дадено животно могат да изглеждат по коренно различен начин от живия екземпляр. Типичен пример е случаят от Лонг Айлънд, Ню Йорк, когато тялото на мъртва миеща мечка, изхвърлено на брега, бе погрешно идентифицирано като непознато същество, станало известно като „чудовището от Монток“. 

„Хората винаги ще бъдат любопитни към неизвестното,“ отбелязва Спиърс-Рьош. „В океана все още има дълбоки мистерии и видове, за които знаем много, много малко, а вероятно дори и видове относително големи животни, които тепърва ще бъдат открити или описани. Но когато всъщност погледнете съществата, за които се знае, че съществуват в океана, те са още по-зрелищни и могъщи.“