Реакцията в Делхи е красноречива – докато Пакистан се позиционира като ключов медиатор в кризата между САЩ и Иран, Индия рискува да остане в периферията на събитията.

Исламабад демонстрира необичайна дипломатическа активност, стремейки се да влезе в ролята на посредник между Вашингтон и Техеран. След като миналата седмица представи американски мирен план от 15 точки (отхвърлен от иранска страна), Пакистан отново пое инициативата. Външният министър на страната посети Пекин, за да потърси китайска подкрепа за нова стратегия от пет точки за деескалация на конфликта.

За Индия – водещата регионална сила и дългогодишен съперник на Пакистан – тази ситуация създава стратегически дискомфорт. Напрежението се засилва от охладняването на отношенията между Делхи и Вашингтон точно в момент, когато Исламабад изглежда възстановява каналите си за влияние пред президента Доналд Тръмп. Това отново активира традиционните разделения в индийската стратегическа общност, пише BBC.

Близките връзки с Вашингтон и стратегическият баланс поставят Исламабад в центъра на усилията за деескалация

Как Пакистан спечели Тръмп и се превърна в неочакван посредник във войната с Иран?

Част от опозицията и водещи анализатори са на мнение, че предвид регионалното си влияние, Делхи е трябвало да проучи възможностите за посредничество. Според тях пасивността на Индия създава усещане за отсъствие от международната сцена в момент на сериозни геополитически сътресения. 

От опозиционната партия „Конгрес“ отправиха остра критика към правителството, определяйки ситуацията като „дипломатически срам“, след като стана ясно, че Пакистан е предпочетеният медиатор в конфликта.

„С по-голяма бързина и агресивност във „войната на наративите“ Пакистан често успява да изпревари Индия дипломатически“, написа експертът по стратегически въпроси Брахма Челаней в X.

Други обаче не виждат стойност в подобна видимост сама по себе си и предупреждават, че посредничество без реално влияние или покана може да има обратен ефект. Според тях интересите на Индия се защитават по-добре чрез тиха дипломация и стратегическа дистанция.

Тази позиция се споделя и от правителството. На среща на всички партии миналата седмица индийският външен министър С. Джайшанкар е отхвърлил ролята на Пакистан като „далали“ (посредничество). Той отбеляза, че страната изпълнява подобна функция още от 1981 г., включително в разговорите между САЩ и талибаните.

„Ние не обикаляме и не питаме държавите какъв вид посредничество можем да предложим“, е заявил той.

Според някои анализатори обаче интензивността на дебата в Делхи е показателна колкото за субективните възприятия, толкова и за реалните политически процеси.

В основата си, според Хапимон Джейкъб от университета „Шив Надар“, въпросът е по-скоро психологически, отколкото стратегически.

Войната с Иран задълбочава опасенията за глобалните енергийни доставки

САЩ предоставят на Индия 30-дневно изключение да купува руски петрол

„Реакцията в Индия е продиктувана от регионално съперничество и безпокойство: ако Пакистан е способен на такъв дипломатически ход, защо ние да не сме?“, отбелязва той.

„В най-добрия случай това е опасение от пропусната стратегическа възможност. В най-лошия – нескрита ревност към по-малък съсед, който привлича внимание, на което част от нашата общност смята, че само Индия има право. Но нито страхът от изоставане, нито ревността са надеждна основа за водене на външна политика.“

Майкъл Кугелман от „Атлантическия съвет“ също критикува „логиката на нулевата сума“ в съперничеството между Делхи и Исламабад. Той подчертава, че Индия всъщност никога не е била реален кандидат за посредник и едва ли би поела такава роля без официална покана. Според него дипломатическият успех на Пакистан може да се окаже краткотраен и ограничен единствено до логистично посредничество, тъй като дълбокото взаимно недоверие прави преките преговори между САЩ и Иран малко вероятни в близко бъдеще.

При положение че посредничеството не е било реалистичен сценарий за Индия, ключовият въпрос остава каква всъщност трябва да бъде нейната роля. Според бившия върховен комисар на Индия в Пакистан Аджай Бисария отговорът се крие в трезвото осъзнаване на собствените възможности и ограничения. Макар Делхи да притежава потенциал за миротворческа дейност, той не може и не трябва да бъде „дирижиран“ от Вашингтон.

„Това прави Индия неподходяща за тази роля“, категоричен е Бисария. Той допълва, че Делхи трябва да се стреми към по-съдържателен принос за мира, но подчертава: „не по начина на Пакистан и не на този етап“.

Между различните гледни точки се очертава прагматичен среден път: Индия не е длъжна да се впуска в рисковано посредничество, но същевременно не може да си позволи и пълна пасивност.

Бившият външен министър Нирупама Рао изрази загриженост в социалната мрежа X: „Тази война вреди на интересите на Индия почти във всяко практическо отношение. По-дълбокият въпрос е дали Индия е готова да го заяви достатъчно ясно.“

Тази стратегическа сдържаност вече среща сериозни критики у дома. Опозицията обвинява правителството на Нарендра Моди в твърде пасивна позиция спрямо действията на Израел в Газа и ударите срещу Иран. Според критиците това сигнализира за опасен произраелски уклон и отклонение от традиционния дипломатически баланс на страната.

Рао настоява, че тишината на Делхи има своите граници: „Сдържаността има своето място. Балансът е необходим. Но когато възникват фундаментални въпроси – за суверенитета, за границите на употребата на сила, за защитата на цивилните – Индия не може да си позволи да мълчи.“

Ислямската република е получила плана на Тръмп за край на конфликта, но възнамерява да изпълни всичките си военни цели. Засега Пакистан и Турция се очертават като посредници в бъдещи преговори

Иран няма да приеме предложението за примирие от САЩ

В заключение, Бисария смята, че Индия трябва да гледа отвъд „показната дипломация“ и да търси реални механизми за влияние, които съответстват на нейния ранг.

Индия се намира в деликатна позиция, при която интересът ѝ към региона е продиктуван както от стремежа към мир, така и от рисковете на конфликта, тъй като всяка война подкопава основната национална цел – устойчивия икономически растеж. Вместо да преследва публичната роля на посредник, Делхи би трябвало да инвестира в по-малко видимите, но критични механизми на миротворството. Това включва изграждането на експертен капацитет за управление на „детайлите“ – от размяна на заложници и поддържане на неофициални военни канали до договаряне на безопасно преминаване през стратегически точки като Ормузкия проток.

На фона на този вътрешен дебат изпъква въпросът защо Вашингтон изобщо се обръща към Исламабад. Част от отговора се крие в географията и дипломатическите мрежи. Анализаторът Еджаз Хайдер отбелязва, че Пакистан е „единствената страна в мюсюлманския свят“, която поддържа работещи отношения едновременно с Иран и с монархиите в Персийския залив, което му предоставя уникален капацитет за медиация. 

Още по-решаващ обаче е военният аспект на това влияние. Според Умер Фарук дипломатическата тежест на Пакистан се гради върху ролята му на гарант за сигурността в Залива. Саудитска Арабия и съседните ѝ държави, притиснати от подкрепяни от Иран прокси групировки, разглеждат пакистанските сухопътни сили като надежден буфер. „Нашето дипломатическо значение се основава именно на това влияние“, подчертава той, визирайки форма на силово присъствие, с каквато Индия не разполага в този регион.

Тази комбинация от достъп и влияние обаче е само част от по-голямата картина. Авинаш Паливал от SOAS твърди, че инициативата на Пакистан не е просто дипломатически спектакъл, а плод на екзистенциална необходимост. „За разлика от Индия, Пакистан няма лукса да стои настрана от тази война. Ако тя ескалира, страната ще бъде принудена да се включи на страната на Саудитска Арабия. Истинският избор пред Исламабад е да постигне деескалация или да влезе в скъп конфликт“, обяснява той. 

Липсата на пряко влияние върху основните играчи като Иран, САЩ или Израел не обезсмисля тези усилия, тъй като според Паливал „нито една държава няма такова влияние – включително Индия“. Дори и при неуспех в постигането на примирие, Пакистан засилва своята достоверност като фактор с реален интерес от изхода на кризата. По думите на Паливал страната изпраща сигнал, че е „готова да рискува ограничените си ресурси, за да предотврати ескалация“.

Именно този сигнал и съпътстващата го международна видимост предизвикват раздразнение в Делхи. През последните години очакванията към глобалната роля на Индия нараснаха значително – както заради икономическата ѝ мощ, така и заради реториката, представяща я като водещ глас на Глобалния юг и мост между геополитическите лагери. Въпреки това, анализаторът Джейкъб смята, че тези амбиции изискват по-трезв баланс.

 „Индия показа лидерство в области като климата и енергетиката; не е нужно, а и не може да прави всичко“, отбелязва той. Според него истинското предизвикателство пред Делхи е да управлява пропастта между възможности и очаквания, проявявайки „мъдростта да знае какво да направи и, също толкова важно – какво да не прави“.