Кой печели от европейските технологии? Отговорът все по-често е САЩ

Европа не страда от липса на талант, нито от недостиг на идеи. Това, което ѝ липсва, е нещо по-трудно измеримо – увереност.

Колумнистът на Financial Times Джон Торнхил описва това така:

„Ако европейците вярваха в себе си толкова, колкото някои американци вярват в тях, технологичният сектор на Европа щеше да се бори на челни позиции в глобалната надпревара.“

Парадоксът е, че това звучи странно на фона на нарастващата критика от САЩ.

Торнхил отбелязва, че „критикуването на Европа изглежда се е превърнало в своеобразна държавно подкрепяна експортна индустрия в САЩ“.

Миналата година вицепрезидентът Джей Ди Ванс предупреди, че Европа е застрашена от „враг отвътре“, а американската стратегия за национална сигурност говори за риск от „цивилизационно изтриване“ на континента.

Реториката не спира дотук – Илон Мъск атакува испанския премиер Педро Санчес, наричайки го „тиранин и предател“ заради опитите му да регулира дигиталното пространство и да защити децата от това, което самият Санчес определя като „дигиталния Див запад“.

Така, пише Торнхил, европейците лесно могат да останат с впечатлението, че САЩ виждат континента като „склонен към цензура и технологично изостанал – място, което трябва да се избягва на всяка цена, освен ако не става дума за пиене на капучино и съзерцаване на изкуство.“

Рушир Шарма: Войната с Иран показва колко зависим остава светът от САЩ

Но реалността е по-различна. В някои области американските инвеститори са напълно ангажирани с Европа – явление, което Торнхил иронично описва като „Europemaxxing“.

„Опасността за Европа е, че тази любов може да се окаже също толкова смущаваща, колкото и презрението.“

Най-ясният пример е финансирането. Според доклад на Prosus и Dealroom, американските инвеститори осигуряват 73% от капитала в инвестиционни рундове над 100 млн. долара за европейски AI компании. Това показва не просто интерес, а зависимост.

Причините са прагматични. Неотдавна главният изпълнителния директор на Nvidia Дженсън Хуанг определи британския технологичен сектор като „златната среда – нито прегряла, нито изостанала“.

Има и друг важен фактор - един долар стига доста по-далеч в Европа, отколкото в Силициевата долина – заради по-ниските разходи за наемане на инженери, по-евтиното финансиране на стартъпи и по-слабата конкуренция за таланти. Именно това прави региона привлекателен за американските инвеститори, които могат да изграждат екипи и компании при значително по-ниска цена.

И тук се разкрива основният парадокс:

„Европа изобилства от талант в областта на изкуствения интелект, но не успява да го превърне в локално конкурентно предимство,“ отбелязва Торнхил.

Данните са показателни – Европа и САЩ разполагат с по около 325 000 специалисти в AI. Но трите най-големи работодатели на европейските таланти са американски компании – Google, Meta и Amazon.

Освен това американски компании като AMD, Accenture, Cloudflare и Workday активно изкупуват европейски стартъпи. А онези, които успяват да се развият самостоятелно – като Spotify и Klarna – често избират да се листнат в Ню Йорк, а не в Европа.

Така се оформя тревожен модел, който Торнхил формулира директно:

„Рискът е Европа да се превърне в инкубатор за научноизследователска и развойна дейност за САЩ, като най-добрите идеи, предприемачи и компании се насочват отвъд Атлантика.“

Пол Ахлайтнер: Икономическата мощ се завръща във физическия свят

Този модел – при който стартъпи се създават локално, но бързо се продават на по-големи чуждестранни компании – не е непременно дефектен. Торнхил дава пример с Израел, където именно тази стратегия дълго време работи: предприемачите продават компаниите си рано, а освободеният капитал и натрупаният опит се връщат в екосистемата и финансират следващото поколение стартъпи.

Но, отбелязва анализаторът, дори в Израел вече се води дебат дали този подход не ограничава дългосрочния потенциал на икономиката. Все по-често се поставя въпросът дали не е по-разумно компаниите да се развиват самостоятелно и да се превръщат в глобални играчи, вместо да бъдат продавани на ранен етап.

Ако Европа иска да възстанови технологичния си суверенитет, решенията според Торнхил не са нито нови, нито особено сложни – проблемът е, че рядко се прилагат последователно. Той се позовава на обсъждания в рамките на Ditchley Foundation – британска организация, която събира политици, инвеститори и индустриални лидери за стратегически дебати – където наскоро темата е била именно как Европа да задържи повече стойност от собствената си технологична екосистема.

Изводите от тези разговори, по думите на Торнхил, се свеждат до няколко конкретни линии на действие.

Първо, европейските правителства трябва ясно да идентифицират кои части от технологичната верига са критични за суверенитета – например инфраструктурата за облачни услуги, производството на полупроводници и ключови AI модели – и да насочат политическа и финансова подкрепа именно към европейски компании в тези сегменти.

С други думи, не става дума за обща индустриална политика, а за приоритизиране на стратегически технологии, където зависимостта от външни доставчици носи реален риск.

Второ, Торнхил подчертава ролята на публичните разходи – особено в сектори като отбраната, където държавата е основен клиент. Вместо тези средства автоматично да отиват към утвърдени американски доставчици, европейските правителства могат съзнателно да насочват поръчки към местни компании, като по този начин им осигурят обем, приходи и възможност да растат до глобален мащаб. Това е инструмент, който САЩ използват от десетилетия, но Европа прилага много по-предпазливо.

Третият проблем е капиталът. Според Торнхил Европа разполага със значителни финансови ресурси – особено чрез пенсионни фондове и институционални инвеститори – но те остават сравнително пасивни, когато става дума за рискови технологични инвестиции. В резултат именно американският капитал доминира финансирането на европейските стартъпи. Решението тук е не просто повече пари, а по-голяма готовност за риск и по-активно участие на местния капитал в растежните фази на компаниите.

Най-интересната и потенциално най-решаваща идея обаче е свързана с данните – ресурсът, който в крайна сметка определя кой ще води в ерата на изкуствения интелект. Европа често се определя като „регулаторна суперсила“, но според Торнхил досега това се е проявявало предимно чрез ограничения, а не чрез създаване на условия за иновации.

Тук той поставя по-съществен въпрос: може ли Европа да използва регулацията не само за защита, а и като инструмент за отключване на стойност от данните?

Повод за това е наблюдение, направено от участник в дискусиите – едва около 8% от глобалните данни са свободно достъпни, докато огромната част остава заключена в корпоративни системи, държавни регистри или здравни бази.

Ако Европа успее да създаде механизми за сигурно, стандартизирано и контролирано споделяне на тези данни между компании, институции и изследователски центрове, тя би могла да компенсира изоставането си в мащаба на технологичните гиганти и да се позиционира като лидер в реалното приложение на изкуствения интелект.

В този контекст Торнхил припомня и тезата на предприемача Джон Тейсъм, че „тръстовете за данни могат да се превърнат в еквивалент на суверенните фондове в икономиката на изкуствения интелект“ – тоест структури, които събират, управляват и използват данни като стратегически актив, вместо те да остават фрагментирани и неизползвани.

В крайна сметка диагнозата е ясна. Европа не изостава заради липса на ресурси, а заради липса на увереност.

Или, по думите на Торнхил:

„Всичко, което липсва, е американска доза склонност към риск, прагматизъм и самоувереност.“