Сиймур Хърш – човекът, който превърна тайните на властта в публични скандали

На почти 90 години е, но не прилича на немощен старец, нито пък на човек, който скоро ще се пенсионира. Обратното – той все още работи активно, а и е търсен от публиката. В личния му блог има над 230 хил. последователи. Известен е с работата си, но сякаш не обича много да говори за нея. Или поне за начина, по който работи. Казва на снимачния екип:

„Знам, че искате да си говорим за източниците ми, но аз изобщо не искам да говоря за източниците си“.

Той не е инфлуенсър, а разследващ журналист. През последните шейсет години се занимава с разкриване на злоупотреби от страна на американските власти. Като се започне от войната във Виетнам, мине се през тази в Ирак и се стигне до действията на ЦРУ след като Украйна беше нападната от Русия. Той се казва Сиймур Хърш, на 88 години е и откакто е започнал да пише, май няма американски президент, който поне малко да не се притеснява от него. Неговата история е разказана в новия документален филм на Netflix – Cover Up, пише El País.

Годината е 1973 г. Президент на САЩ е Ричард Никсън, който ще остане в историята с подаването на оставка заради скандала „Уотъргейт“ – подслушване на централата на Демократическата партия. В един разговор със своя държавен секретар – Хенри Кисинджър – Никсън казва по адрес на Хърш:

„Той наистина е кучи син, но обикновено е прав“.

И тази фраза може би най-ясно описва отношението на американските власти към журналиста. Не го харесват, страхуват се от него, но знаят, че информацията му е вярна и че рядко греши.

А Никсън определено има защо да се притеснява. Вярно е, че аферата „Уотъргейт“ го сваля от поста, но и без нея той има огромен проблем – войната във Виетнам.

В онези години недоволството срещу военния конфликт вече назрява сред американското общество, но именно работата на Хърш ще запали искрата, довела до протести с искане за прекратяване на военните действия и връщане на войниците у дома.

Това е историята на клането в Ми Лай – малко село в Южен Виетнам, където през 1968 г. американски сили извършват брутално военно престъпление. Оценките варират, но се смята, че са избити поне 347 цивилни, голяма част от които са жени и деца. Американските войници блокират района, защото смятат, че в Ми Лай и околните села се крият виетнамски бойци. След като не ги намират, гневът им се насочва към цивилното население.

Трябваха ми пари: Американският разузнавач, който издаде на КГБ почти всички двойни агенти

Естествено, това остава тайна за дълго време, макар че властите знаят за какво става дума. Но предпочитат да мълчат. Чак година по-късно Хърш дочува слухове – не за клане, а за американски войник, на когото са повдигнати обвинения. Той започва да разпитва, но успява да научи само фамилията му – Кели.

Усетил, че става дума за нещо сериозно, Хърш започва да рови и накрая разбира, че става дума за офицер от пехотата, обвинен заради смъртта на неопределен брой „ориенталци“, т.е. виетнамски граждани. Това е терминологията, използвана от тогавашната американска администрация. Хърш пътува до Солт Лейк Сити за среща с адвоката на Кели, който не е особено разговорлив. Но е забравил обвинителния акт на бюрото си и журналистът успява да прочете част от него, макар и да гледа написаното наобратно. После тръгва към Джорджия, където отива във военната база „Форт Бенинг“ и започва да разпитва военнослужещите за Кели. В крайна сметка стига и до самия обвиняем – Уилям Кели, и говори и с него.

Getty Images | Сиймур Хърш в офиса си през 1975 г.

Бавно и методично, стъпка по стъпка, Хърш събира данни за убийствата на над 100 цивилни. Първата му статия е публикувана в няколко вестника на 13 ноември 1969 г.

Самият Хърш разказва, че е бил потресен от жестокостите в Ми Лай, но иска да намери обяснение. За себе си има две версии – историята е била толкова шокираща, че всички са искали да я прикрият, или е била дотолкова обикновена за военните години, че никой не ѝ е обърнал внимание. Оказва се, че е по-скоро второто, защото скоро се разбира и за друг такъв случай. А и отношението на командирите в американската армия е такова:

„Всички се ръководеха от това колко са убитите“, казва Хърш.

Т.е., цинично казано – ако твоите жертви са по-малко от тези на противника, ти печелиш.

„Това е филм, който разказва как властта може да действа безнаказано. И за това колко е важна ролята на критично настроената преса“, заяви по време на последния филмов фестивал във Венеция режисьорката Лора Пойтрас, създателка и на филма за Едуард Сноудън Citizenfour.

За последния ѝ проект има немалко позитивни коментари. Един от тях е на кинокритика Карлос Агилар, който пише в Los Angeles Times:

„В момент, в който някои хора в САЩ преживяват ужасни репресии, фокусът върху личността на Хърш е много подходящ“.

На 88 години Хърш продължава да работи. Темите са същите, само местопрестъпленията се променят. Днес той пише за жестокостите срещу деца в ивицата Газа. И чистосърдечно си признава, че понякога греши – например не е повярвал, че бившият сирийски президент Башар Асад е използвал химическо оръжие срещу собствения си народ. После обаче видял доказателствата.

Запитан защо е решил да стане журналист, Хърш казва, че по принцип харесва хората и обича да общува. Но като всеки разследващ журналист и той демонстрира, че има проблем с доверието.

„Много е трудно да прецениш кой заслужава доверието ти. На вас например се доверявам само наполовина“, обръща се той към снимачния екип.