Спорът около навлизането на изкуствения интелект в образованието и най-вече в университетите е ясен – мнозина се притесняват, че студентите просто ще започнат да вземат изпитите си с измама. Вместо да учат, ще дават на някой чатбот задача да им напише есето или съчинението, а преподавателите няма и да разберат какво се е случило.

Тези притеснения са разбираеми, но те са само върхът на айсберга. Голямата трансформация в образованието, както и в други сфери, е започнала и май няма начин да бъде спряна. Университети навсякъде по света вече използват AI в редица дейности – графици, учебен материал, административни дейности, пише The Conversation. А студентите често искат от изкуствения интелект обобщения, литература и данни, които могат да бъдат съкратени до няколко изречения от иначе дебелите книги.

Но големият въпрос е друг: трябва ли да учим каквото и да било, след като имаме изкуствен интелект? И има ли изобщо смисъл от образованието? Защото с AI революцията бъдещето изглежда така, сякаш единствената способност, от която ще има нужда човекът, е умението да дава задачи на изкуствения интелект.

През последните осем години екип от учени от Масачузетския университет в Бостън и неправителствената организация Institute for Ethics and Emerging Technologies изследват т.нар. „морални последици“ от използването на изкуствения интелект. Те публикуват проучването си, в което има два основни извода – използването на AI в образованието ще доведе до сериозни предизвикателства, а последиците ще са изключително дълбоки.

Тервел-Любомир Боянов е един от малкото млади изследователи у нас, които проектират квантови хардуерни системи. „За мен е важно в България да има такава машина, дори и броят на кюбитите да е ограничен за практическа употреба“, казва той

Наука в България, за България: Мотото на 23-годишния учен, който търси квантовото превъзходство

От технологията се очаква да става все по-прецизна в писането на курсови работи, есета, научни доклади, както и в обобщаването на сложни изследвания. Това със сигурност ще направи университетите по-продуктивни от гледна точка на научната дейност. Но няма ли изобщо да обезсмисли идеята за преподаване и менторство от опитни професори и доценти?

В рамките на изследването си учените разглеждат три вида изкуствен интелект. На първо място са инструментите и технологиите, базирани на т.нар. неавтономен AI. Това означава, че системата може да извършва някои дейности автоматизирано, но надзорът от страна на човек е задължителен. Такива системи често могат да бъдат уязвими по отношение на сигурността. Притесненията са най-вече за изтичане на данни. Тук въпросите са как се работи с тази система и ако тя се използва за дейности като класиране например, дали работи справедливо.

Следващият тип са автономните агенти. Това са чатботове, обучени с изкуствен интелект, на основата на големи езикови модели, които могат да се използват за писане на научни трудове. Тук проблемът са „междинните действия“, т.е. човекът дава задача и очаква резултат, но няма представа какво точно прави технологията, за да изпълни заданието.

Такива системи все по-често се използват от студенти, а понякога и от преподаватели, за да изготвят материали – лекции, систематизирана информация, дори по-сериозни научни трудове. Хората, които се занимават с научна дейност, често искат от тях обобщения на огромни бази данни с цел да ги включат в своите работи.

Студенти от Американския университет в Благоевград създават електролитна напитка за активни хора

Четирима братя по предприемачество – и тяхната Scylla

Именно тук са най-сериозните съмнения за евентуални измами. Ако и студенти, и преподаватели все по-често разчитат на технологията да свърши работа вместо тях, каква част от традиционния образователен процес ще изчезне? Или може би какво изобщо ще остане от него?

На първо място е отношението преподавател - студент. Може ли един професор да бъде сигурен, че онова, което му е пратено, наистина е написано от студента? А може ли студентът да бъде сигурен, че рецензията на труда му е от преподавателя? Не, нали? Освен ако и двамата не се впуснат в безкрайни проверки.

Вторият въпрос е кой всъщност бива оценяван. Какви усилия е положил студентът и каква оценка заслужава, ако информацията е намерена и обобщена от изкуствения интелект? А каква работа е свършил преподавателят, ако просто е дал на технологията задача да провери онова, което му е пратено? И още нещо – да, изкуственият интелект наистина може да разтовари човек от част от досадната работа по намиране на информация, но не е ли това идеята на образованието по принцип – да научиш нещо?

И сега е време за разговора за третия вид системи – автономните. Изкуствен интелект, способен да действа изцяло самостоятелно, към момента е по-скоро мечта. Но тя става все по-реалистична. И ако приемем, че това може да се осъществи в обозримо бъдеще, то би означавало, че преподавателите ще могат да прехвърлят голяма част от задълженията си на машини. От гледна точка на организация и продуктивност това звучи добре. Но университетите и научните институти просто не са фабрики за изследвания. Те залагат в голяма степен на човешкия фактор – професори, доценти, асистенти, изобщо хора, които растат бавно в йерархията и обучават следващите.

Същото важи за процеса на образование. Ако студентът може във всеки момент да поиска нужната информация от технологията, за какво му е изобщо да учи нещо?

Така става ясно, че големият проблем всъщност няма да е автоматизацията на образованието, а изобщо процесът, по който се е случвало ученето досега. И въпросите стават все повече – какво всъщност завършват студентите, полага ли им се каквато и да е научна степен, има ли смисъл от съществуването на образователните институции. От отговорите ще зависи не само как ще се възприеме изкуственият интелект, а и как ще се възприеме университетът.