В четвъртък, 8 януари, в средноголям ирански град телефонът на д-р Ахмади започва да звъни. Негови колеги от местните спешни отделения са силно обезпокоени, разказва The Guardian. 

През цялата седмица хората излизат по улиците и са посрещани от полицията с палки и въздушни пушки. Получените рани не би трябвало да са твърде тежки и сложни за лечение. Но персоналът в спешните отделения смята, че много от пострадалите млади хора избягват болниците, уплашени, че ако бъдат регистрирани като пациенти с травми, ще бъдат идентифицирани и арестувани.

Тихомълком Ахмади и съпругата му започват да лекуват пациенти на място извън държавната болнична система. Предупредени чрез местна мрежа от слухове, ранени млади хора започват да идват при тях. В повечето случаи това са повърхностни наранявания, нуждаещи се от шевове и антибиотици. С напредването на вечерта все повече хора идват, за да бъдат превързани.

На следващия ден всичко рязко се променя. Протестиращите продължават да идват, но този път раните им са от огнестрелни оръжия от близко разстояние и тежки прободни наранявания – най-често в гърдите, очите и гениталиите. Много от тях се оказват фатални.

Ахмади е потресен от броя на убитите – над 40 само в неговия малък град. В Иран обаче има интернет блокада и никой не е наясно с пълната картина. За да я сглоби, Ахмади създава мрежа от над 80 медицински специалисти в 12 от 31-те ирански провинции, които да споделят наблюдения и данни и да изградят по-ясна представа за насилието.

Наблюденията на медицинските специалисти, споделени с The Guardian и съчетани със свидетелства от морги и гробища из страната, започват да разкриват огромния мащаб на насилието, упражнено върху иранците по време на протестите. Ахмади и колегите му се колебаят да посочат точна цифра, но са единодушни, че „всички публично цитирани данни за броя на жертвите представляват тежко подценяване“. Сравнявайки броя на загиналите, на които са станали свидетели, с обичайните нива в болниците, те изчисляват, че жертвите може да надхвърлят 30 000 души – цифра, която е далеч над официалните данни. Това заключение се базира на извода, че официално регистрираните смъртни случаи вследствие на репресиите вероятно представляват по-малко от 10% от реалния брой на загиналите.

Оценките за броя на убитите варират силно, възпрепятствани от продължаващото спиране на интернет. Иранското правителство признава за над 3000 загинали. Базираната в САЩ организация HRANA (Human Rights Activists News Agency), чиито данни са били надеждни при предишни репресии, твърди, че е потвърдила над 6000 смъртни случая и разследва още над 17 000. Това дава възможен общ брой от около 22 000. Други оценки от лекари извън Иран достигат до 33 000 или повече.

Описания от морги, гробища и болници в цялата страна разкриват координирани усилия на властите да прикрият реалния мащаб на жертвите: тела, транспортирани в камиони за сладолед и месо; купчини трупове, набързо погребвани; и стотици тела, които очевидно изчезват от мрежата на съдебномедицинските институции.

Езикът, който Ахмади използва, е сдържан и клиничен, но той се разплаква, когато описва насилието, документирано от лекарите. „От медицинска гледна точка нараняванията, които наблюдавахме, показват бруталност без граници – и като мащаб, и като метод“, посочва той. Друг лекар от Техеран споделя пред The Guardian: „На ръба съм на психически срив. Те са извършили масово убийство. Никой не може да си го представи… Видях само кръв, кръв и кръв.“

Из цял Иран в моргите и гробищата телата се трупат, претоварвайки болници и съдебномедицински служби. Служители от гробища и съдебна медицина описват хаос, както и натиск от властите за бързи масови погребения, за да се прикрие броят на загиналите.

Служители в една от моргите разказват, че са били изправени пред камиони, препълнени с тела – брой, който многократно надвишавал капацитета на хладилните им камери. Когато персоналът възразил, че не може да обработи такова количество, два от камионите били пренасочени. Опитите да се проследи съдбата им обаче показали, че нито една от големите съдебномедицински институции в региона не ги е приела. Това накарало лекарите да изразят подозрение, че става въпрос за dafn-e dast-e jam’i – масови погребения.

Мрежата на Ахмади открива поне още седем служители в съдебномедицински институции в четири големи провинции, които описват подобни преживявания. Потвърдено видео от моргата „Кахризак“ в Техеран показва сходни сцени, включително стотици тела, подредени по улицата пред сградата.

The Guardian разговаря и с трима свидетели, които независимо един от друг описват натиск за извършване на масови погребения и струпването на стотици тела в голямото гробище „Бехещ-е Сакине“ в град Карадж, разположен на 50 км западно от Техеран.

В писмени показания, споделени с редакцията, Реза, който твърди, че е присъствал лично на мястото, пише: „На 10 и 11 януари бяха докарани стотици тела, за които се твърдеше, че са на лица с неустановена самоличност или непотърсени от близките им.“ По думите му много от загиналите били превозвани с малки пикапи, обикновено използвани за пренос на плодове и зеленчуци, като дори не всички тела били поставени в чували.

„Тези превозни средства правеха десетки курсове между складовете… Виждал съм тела в тези камиони толкова притиснати едно към друго, че беше нужна сила, за да бъдат разделени.“

Описанието му се потвърждава от Ахмади и неговата мрежа, които твърдят, че в множество градове са наблюдавали „хладилни камиони, обикновено използвани за месо или сладолед“, да се „движат в конвои към съдебномедицинските служби и задните входове на болниците“.

Служителите в „Бехещ-е Сакине“ обясняват, че са „получили заповед да погребат тези тела в масови гробове“, но мнозина отказват от страх от възмездие. Един от тях признава: „Страхувам се да го направя, защото рано или късно хората ще дойдат да търсят изчезналите си близки. Тогава ще убият и погребат мен, държейки ме отговорен за тези масови гробове.“

Свидетелствата от „Бехещ-е Сакине“ не са изолиран случай, а част от национален модел. Лекари и служители в морги в цял Иран съобщават за подобни сцени, подчертавайки, че раните сочат към систематично избиване и осакатяване на протестиращи, а не към хаотична стрелба.

В някои случаи убийствата носят белезите на екзекуции. Медицински лица описват тела с огнестрелни рани в главата, нанесени от упор, по които все още личат медицински катетри и тръби. „Това е крайно подозрително“, обяснява Ахмади. „Обикновено тези инструменти се отстраняват след смъртта. Наличието им подсказва, че тези хора са били убити, докато са били под активно медицинско наблюдение.“

Тези свидетелства се подкрепят от снимки, проверени от организацията Factnameh, показващи покойници в болнични дрехи с огнестрелни рани в челото. Ирански лекар във Великобритания анализира кадрите: „Изглежда, че пациентите са били застреляни директно в главата по време на самото лечение.“

Медицинският персонал се опасява, че истинският брой на жертвите ще остане скрит чрез координирано заличаване на следите: възпиране на ранените да търсят помощ, изнасяне на тела от моргите и блокиране на регистрацията на причините за смъртта. Според Ахмади това е система, създадена не само да потуши протеста, но и да изтрие паметта за него.