Как пицата стана арсенал в политическото меню на италианската десница

Миналия месец ЮНЕСКО обяви италианската кухня за част от „нематериалното културно наследство“ на света.

Това не е първият път, когато подобна чест се оказва на храната – френската висша кухня и корейската ферментация на кимчи, наред с други, са получили подобно признание.

Но това е първият път, когато кухнята на цяла една нация попада в списъка на световната организация.

Така, след като агенцията на ООН призна „биокултурното разнообразие“ на Италия и „микса от кулинарни традиции, свързани с използването на продукти и занаятчийски техники за приготвяне на храна“, премиерът Джорджа Мелони реагира с очаквана гордост.

Това е „победа за Италия“, заяви тя.

Ако оставим настрана престижа, Италия вече е начело в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство и не е трудно да се видят потенциалните ползи, които това признание може да донесе, отбелязва в коментара си за Politico Андреа Карло, британско-италиански журналист, живеещ в Рим. Негови статии са публикувани в различни издания, включително TIME, Euronews и The Independent.

ЮНЕСКО призна националната кухня на Италия за нематериално културно наследство

Проучване показва, че само признанието от ЮНЕСКО може да увеличи италианския туризъм с до 8%. Но зад тази очевидна победа на меката сила се крие политическа програма, която превръща „италианската кухня“ в мощно оръжие за дясното правителство, продължава коментарът.

За правителството на Мелони храната е на мода.

Тя прониква във всеки аспект от политическия живот. От популяризирането на продуктите Made in Italy до блокирането на оценките на ЕС за етикетирането на храните и забраната на месото, отглеждано в лаборатория, Рим прави всичко възможно, за да регулира съдържанието в италианските чинии.

Всъщност, докато в Рим имаше протести в подкрепа на Газа през септември, Мелони участваше в събитие пред Колизеума – т.нар. „неделен обяд“, част от кампанията на правителството й италианската кухня да влезе в списъка на ЮНЕСКО.

Зад бляскавия имидж и партийната слава: Политическата реалност в Италия на Мелони

Ясно е, че това се е превърнало в едно от основните ястия в нейното политическото меню, продължава журналистът. И може да се определи като т.нар. от някои учени феномен „гастронационализъм“, при който храната и нейното производство се използват за подхранване на идентични наративи – тенденция, към която италианската крайна десница се привързва с особен ентусиазъм.

Има два основни принципа в италианския гастронационализъм: идеята, че кулинарните традиции трябва да бъдат защитени от „чуждестранно замърсяване“ и че рецептите трябва да бъдат опазени автентични, за да се предотврати всякакво „поправяне“.

А ефектите от този гастронационализъм вече се простират от политическата сфера чак до света на „провокациите“ в социалните медии, с поток от съдържание в TikTok и Instagram, което критикува „кулинарни грехове“ като добавянето на сметана към спагети карбонара или ананас върху пица.

Пица с ананас в Неапол предизвика национален скандал

В основата на този гастронационализъм обаче заляга умишленото пренебрегване на две фундаментални истини: първо, чуждестранното влияние е допринесло значително за това, което е италианската кухня днес; и второ, това, което се счита за „италианска кухня“, не е нито толкова старо, нито толкова неизменно, колкото гастронационалистите биха искали да признаят, смята журналистът от Politico.

Европа като континент е исторически бедна в избора на местни продукти – и Италия не е изключение.

Забележителното разнообразие на кухнята не се дължи на някаква географска аномалия, а е страничен продукт на вековното чуждестранно влияние, съчетано с до голяма степен благоприятен климат: цитрусови плодове, внесени от арабските заселници през Средновековието, босилек от Индийския субконтинент по древните гръцки търговски пътища, традиции в производството на тестени изделия от Източна Азия и домати от Америка.

Разположена на кръстопътя на Средиземноморието и дом на големи търговски центрове, Италия е била като гъба за културно кръстосано опрашване, обогатило нейното кулинарно наследство. Да се говори за „чистотата” на италианската храна е по същество аисторическо, допълва Андреа Карло.

Тестачо: Кварталът за гурме кухня на Древен (и съвременен) Рим

Според журналиста още по-спорно е признаването, че понятието „италианска кухня“ е сравнително ново – то се е появило в резултат на усилията след Втората световна война да се обедини културно и политически раздробена нация и да се популяризира нейната международна привлекателност.

От север на юг италианската кухня е не само изключително разнообразна, но и повечето от нейните емблематични ястия днес биха били непознати за хората, живели преди по-малко от век. Тогава Италия е аграрно общество, което консумира предимно бобови култури.

Тук журналистът дава пример със своята прабаба от езерото Комо, отгледана с полента и риба от езерото, която никога не е чувала за пица преди 60-те години.

„Митологията на гастронационализма превърна сложните рецепти, които биха объркали нашите баби, в упражнение за изграждане на национална гордост“, казва Лаура Леуци, историк от университета „Робърт Гордън“ в Глазгоу. Друг неин колега – кулинарният историк Алберто Гранди отиде още по-далеч в последната си книга – издадена с голям шум под заглавието „Италианската кухня не съществува“.

От карбонара до тирамису, много от любимите италиански класики са сравнително нови творения, не много по-стари от кулинарните „благочестиви“ ястия отвъд Океана, като пиле с пармезан или хавайска пица.

Още по-изненадващо е степента на американското влияние върху съвременната италианска кухня, например с добавянето на доматен сос към тестото, което тръгва от САЩ и стига до пицарите в Италия, продължава журналистът.

Пицата идва от САЩ? Скандално интервю на професор по хранене шокира Италия

И все пак, някои италиански политици, като министъра на земеделието Франческо Лолобриджида, призоваха за разследване на марки, които промотират продукти с „италианско звучене“, като сосове карбонара, в които се използват „неавтентични“ съставки като панчета. Би било добре министърът да преразгледа оригиналната писмена рецепта за карбонара, публикувана в готварска книга от 1954 г., в която всъщност се изисква използването на панчета и сирене Грюер – доста различно от сегашния сос на базата на пекорино, гуанчале и яйчен жълтък.

Казано накратко, италианската кухня не просто е изнесена от диаспората – тя е и продукт на диаспората.

Това, което я прави толкова богата и обичана, е, че продължава да се развива във времето и пространството, превръщайки се в източник на междупоколенческо сближаване, както отбелязва ЮНЕСКО. Статичната „свещеност“ е фундаментално противоположна на кухнята, която постоянно се преоткрива, както у дома, така и в чужбина.

Войната на тортелините: Болоня или Модена е родното място на прочутия вид паста

Дълбокото невежество в основата на италианския гастронационализъм, би могло да се счита за почти комично, ако не беше толкова коварно – на пръв поглед безобидно средство в по-широкия арсенал от оръжия, използвано за печелене на евтини политически точки. Най-важното е, че то апелира директно към емоциите в страна, където храната е неволно въвлечена в културна война, продължава коментарът.

Съдържание от типа „Идват за лазанята на нона (баба – б.р.)” редовно се разпространява във Facebook, подклаждайки коментари срещи малцинствата, чужденците, веганите, левите и други. Най-голямата ирония е, че всяка баба прави лазанята си по различен начин, допълва Андреа Карло.

Да се надяваме, че признанието на ЮНЕСКО ще послужи като повод за размисъл в страна, в която храната се превръща в източник на разделение. Италианската кухня със сигурност заслужава признание и е изправена пред реални заплахи – най-големите от които са влиянието на организираната престъпност и ефектите от климатичните промени върху растежа на културите. Но тя не бива да се превръща в неволен участник в идеологическа програма, която противоречи на самия й дух.

Засега може би е най-добре правителството да държи политиката далеч от трапезата, завършва коментарът.