Между агресивното „рестартиране“ на американската държавна администрация, водено от любител на интернет миймове, и безмилостното налагане на изкуствен интелект от самопровъзгласили се визионери, финансирани от рисков капитал, 2025 г. се усеща като апогея на дразнещата tech bro култура.

Напълно логично, самодоволните дигитални пророци, които говорят с корпоративен жаргон, се превръщат в предпочитани злодеи на Холивуд – от големи блокбастъри до пародийни комедии.

Може само да се съчувства на екипите по реквизита, принудени отново и отново да създават фалшиви корици на Forbes, възхваляващи поредния самодоволен мъж като „Господар на метавселената“ или подобно гръмко определение, пише The Guardian.

Рискът при подобно насищане е всички тези персонажи да се слеят в една безлична маса от его и клишета. Например в The Electric State – мащабната алтернативно-историческа фантазия на Netflix – Стенли Тучи влиза в ролята на Итън Скейт, създател на „неврокастър“ технологията, която потушава AI въстание, но превръща хората в апатични същества, зависими от виртуалното пространство.

Тучи изглежда безупречно в образа си – плешив, властен и облечен като класически злодей от филм за Джеймс Бонд. Но дори той трудно извлича дълбочина от екзистенциални реплики от рода на: „Светът ни е горяща гума, плаваща в океан от урина.“

„Богати технологични гадняри“ с твърде много власт: Новият филм на Джеси Армстронг удря точно в целта

Главните изпълнителни злодеи

Според The Guardian историята се заплита още повече във филма Superman, където Никълъс Холт играе Лекс Лутър – въплъщение на типа псевдоиноватор, отчаяно търсещ медийно внимание. Ядосан, че светът предпочита летящ извънземен добряк пред неговия „гений“, основателят на LuthorCorp манипулира социалните мрежи чрез армия от маймуни-киборги, заливайки платформите с анти-Супермен миймове.

Допълнителна ирония идва от факта, че самият филм е посрещнат с координирано онлайн възмущение заради предполагаема „уоук“ идеология. А обстоятелството, че Лекс Лутър е представен и като необяснимо привлекателен технологичен главен изпълнителен директор, допълнително отдалечава историята от реалността.

Но по-забавни ли са тези персонажи, когато са представени комично? В M3gan 2.0 Джемейн Клемент влиза в ролята на Алтън Апълтън – самоуверен милиардер, който се опитва да наложи нежелан невроимплант на човечеството. Съблазнен и унизен от безизразен фембот-убиец, той завършва трагикомично – технологията му е хакната, а изкуствено създадената му реалност се разпада.

В The Naked Gun (рестарт) Дани Хюстън играе Ричард Кейн – хибрид между Джеф Безос и Илон Мъск, който използва печалбите си от онлайн търговия и електромобили, за да изобрети устройство, връщащо човечеството в първобитно състояние. Обсебен от теми като мъжката плодовитост, луксозните бункери и Black Eyed Peas, Кейн по-скоро изглежда като крайна и гротескна интерпретация на подобен тип персонаж.

„Бягство от смъртта“: Как трансхуманизмът се превърна в бизнес модел за киното и технологиите

Биохакери, неудачници и балони

В римейка на The Toxic Avenger Кевин Бейкън изпъква като биотехнологичен злодей, не на последно място заради прекалено поддържания си външен вид. Неговият гуру Боб Гарбинджър, който бърка Сизиф със сифилис, пародира манията по безсмъртието – директен намек към реални фигури като Брайън Джонсън.

В Tron: Ares Евън Питърс играе Джулиан Дилинджър – второ поколение „непо бебе“, чиято идея за 3D принтирани неонови бойни машини се разпада за 30 минути. Скъп, изключително ресурсоемък и практически безполезен продукт – почти идеална метафора за AI балона.

Най-радикалният ход идва от Джеси Армстронг с Mountainhead – сатира, в която всеки персонаж е олицетворение на философията „мърдай бързо и разруши всичко по пътя си“.

Изолирани в луксозен ски курорт, технологични милиардери обсъждат края на света, докато планират как да го монетизират. Кори Майкъл Смит влиза в ролята на собственик на социална мрежа, разпространяваща опасна AI-дезинформация – богат до абсурд, морално безразличен и напълно безотговорен.

Докато героите на Смит, Стив Карел, Рами Юсеф и Джейсън Шварцман се надпреварват в словесни битки, светът около тях се плъзга към хаос. И най-обезпокоителното е, че всичко това изглежда напълно правдоподобно.

Живеем във време, в което сме принудени ежедневно да се сблъскваме с патологиите на технологичните си „владетели“ заради огромното им влияние върху реалния свят. И с наближаването на новата кино година възниква напълно логичният въпрос: наистина ли трябва да продължаваме да ги търпим и на големия екран?