Бриджит Бардо – френската актриса и певица, която се превърна в международен секс символ, преди да обърне гръб на филмовата индустрия и да се посвети на каузата за защита на животните – е починала на 91-годишна възраст.

Бардо изгрява на международната сцена с филма от 1956 г. „И Бог създаде жената“, написан и режисиран от тогавашния ѝ съпруг Роже Вадим. През следващите две десетилетия тя въплъщава архетипа на т.нар. „секс символ“. В началото на 70-те години обаче обявява, че се оттегля от актьорската професия, и започва все по-активно да се ангажира политически, пише The Guardian. Нейната открита защита на правата на животните постепенно прераства в остри изказвания срещу етнически малцинства и явна подкрепа за крайнодясната партия „Национален фронт“ във Франция, което води до поредица от присъди за подбуждане към расова омраза.

Родена през 1934 г. в Париж, Бардо израства в заможно, традиционно католическо семейство. Тя се изявява като танцьорка и получава възможност да учи балет в престижната Парижка консерватория. Паралелно с това започва работа като модел и още на 15 години се появява на корицата на списание Elle през 1950 г. Именно моделската ѝ кариера отваря вратите към киното. На едно от прослушванията тя среща Роже Вадим, за когото се омъжва през 1952 г., след като навършва 18 години. Първоначално получава малки роли, които постепенно стават все по-значими. През 1955 г. изиграва любимата на Дърк Богард във филма Doctor at Sea, голям хит във Великобритания.

Истинският пробив обаче идва с „И Бог създаде жената“, в който Бардо играе освободена тийнейджърка в Сен Тропе. Филмът затвърждава нейния образ и я превръща в международна икона. Той има огромен успех както във Франция, така и по света и изстрелва Бардо сред водещите имена на френското кино.

Освен сред публиката, Бардо бързо се превръща и във вдъхновение за интелектуалци и артисти. Сред тях са младите Джон Ленън и Пол Маккартни, които настоявали тогавашните им приятелки да боядисат косите си в русо, по нейно подобие. През 1958 г. журналистът Реймон Картие публикува дълга статия за „случая Бардо“ в Paris-Match, а година по-късно Симон дьо Бовоар издава прочутото си есе „Бриджит Бардо и синдромът Лолита“, в което я представя като най-освободената жена на Франция. През 1969 г. Бардо е избрана за първия реален модел на Мариан – символа на Френската република.

През първата половина на 60-те години тя участва в поредица от високопрофилни френски филми, сред които номинираната за „Оскар“ драма „Истината“ на Анри-Жорж Клузо, Very Private Affair на Луи Мал (с Марчело Мастрояни) и „Презрение“ на Жан-Люк Годар. През втората половина на десетилетието приема и няколко холивудски предложения, включително Viva Maria! – комедия с Жана Моро, и уестърна Shalako с Шон Конъри.

Бардо развива и паралелна музикална кариера. Тя записва оригиналната версия на Je t’aime… moi non plus на Серж Генсбур – песен, написана за нея по време на тяхна извънбрачна връзка. Опасенията от скандал, след като тогавашният ѝ съпруг Гюнтер Закс разбира за аферата, карат Бардо да помоли Генсбур да не издава песента. По-късно той я записва отново с Джейн Бъркин и тя се превръща в огромен търговски успех.

С времето обаче Бардо започва да изпитва все по-голямо напрежение от славата. В интервю за The Guardian през 1996 г. тя признава: „Лудостта около мен винаги ми се е струвала нереална. Никога не бях истински подготвена за живота на звезда.“ През 1973 г., на 39-годишна възраст, тя окончателно се оттегля от киното след историческата романтична лента The Edifying and Joyous Story of Colinot. Основният ѝ фокус става защитата на животните – тя участва в протести срещу лова на тюлени още през 1977 г. и създава фондацията „Бриджит Бардо“ през 1986 г.

В следващите години Бардо изпраща протестни писма до световни лидери по теми като избиването на кучета в Румъния, ловът на делфини на Фарьорските острови и клането на котки в Австралия. Тя често изразява остри позиции срещу религиозното клане на животни. През 2003 г. в книгата си A Cry in the Silence защитава крайно десни възгледи и напада гейовете и лесбийките, учителите и т.нар. „ислямизация на френското общество“, което ѝ носи присъда за подбуждане към расова омраза.

Бардо има дългогодишна история на подкрепа за „Националния фронт“ (днес „Национален сбор“), като в интервю за Guardian заявява: „По въпроса за плашещия ръст на имиграцията напълно споделям възгледите на Жан-Мари Льо Пен.“ През 2006 г. в писмо до тогавашния вътрешен министър Никола Саркози тя пише, че мюсюлманското население на Франция „разрушава страната ни, като налага своите практики“.

Бриджит Бардо е била омъжена четири пъти – за Роже Вадим (1952–1957), Жак Шарие (1959–1962), от когото има син Никола, роден през 1960 г., за Гюнтер Закс (1966–1969) и за бившия съветник на Льо Пен Бернар д’Ормал, за когото се омъжва през 1992 г. Тя има и редица публично известни връзки, сред които с Жан-Луи Трентинян и Серж Генсбур.