За популизма могат да се твърдят всякакви неща, но едно е напълно сигурно – той е крайно популярен. Но какво изобщо е популизмът? Лесно е да се опишат принципите на една лявоцентристка партия или на либертарианството. А популизмът? Може би е грешка изобщо да се разглежда като идеология, пише Financial Times. 

Канадският философ Джоузеф Хийт наскоро публикува есе с любопитен аргумент – популизмът не е набор от убеждения или тактики, а по-скоро позоваване на определен начин на мислене. Популистите се представят като защитници на „здравия разум“ и като опоненти на елитните, претенциозни теории.

Според Хийт хората не се бунтуват срещу икономическите елити, а срещу „когнитивната изпълнителна функция“ тоест срещу идеята, че решенията трябва да се взимат след сложно обмисляне. Популизмът се обръща към онези, които вярват на интуицията си, а не на дълги и заплетени аргументи.

Това обяснение звучи удивително точно, ако се вземат предвид някои от най-разпространените популистки убеждения – имигрантите „ни взимат работните места“; митата върху вноса защитават икономиката;  престъпността се контролира само със строги наказания. Дали тези твърдения са верни или не, няма особено значение, важното е друго – те изглеждат логични, интуитивни и именно затова имат популистка сила.

Надуваемите животни, цветята и музикалните инструменти са примери за т.нар. „смеховизъм“ (от англ. laughtivism) – форма на протест, която съчетава хумор, ирония и визуално въздействие

Сериозните причини зад несериозните костюми на протести

Консенсусът на интелектуалният елит е, че тези идеи са погрешни. Но достигането до подобно заключение изисква разбирането на сложни теории и концепции, отделяне на време за проучване и откриване на доказателства.  Представянето на изведените аргументи пред широката общественост е още по-неприятна, дори невъзможна задача. В крайна сметка никой не обича всезнайковците – популистите най-малко, отбелязва Financial Times. 

Но според Хийт разликата не е само между „сложно“ и „просто“ или между образовани и необразовани граждани. Става дума за когнитивно усилие. Правилното решение очевидно ли е и се усеща интуитивно? Или е сложно, нелогично и изисква дълбока концентрация?

Добър пример е т.нар. „пътека на евфемизмите“ – как коректният начин, по който се говори за деликатни теми като раса, сексуална ориентация или увреждания, непрекъснато се променя. Латиноамериканци или латино е правилно да се наричат хората с този произход?  Нищо в тези дискусии не е интуитивно. Често хора с добри намерения се чувстват объркани или уплашени, че ще се изразят грешно. Така добрите практики се превръщат в тест за когнитивна гъвкавост, който поражда раздразнение, и създава усещане, че „по-сложното мислене“ се използва като морално превъзходство.

Този подход обяснява и защо популистките лидери често се възприемат като „честни“, дори от хора, които знаят, че те лъжат. Политици като Киър Стармър или Камала Харис звучат премерено, предпазливо, сякаш крият истинските си мисли. Доналд Тръмп – истинско олицетворение на липсата на задръжки, казва всичко, което му хрумва. Дали то е вярно, няма значение. Изглежда искрен, защото не се контролира. Именно това създава впечатление за честност.

Ако приемем, че Хийт е прав, какво следва?

Лесно е да се види защо кратките формати в социалните мрежи благоприятстват популизма. Популисткото послание е: „Това е просто здрав разум, нали?“ А елитният отговор гласи: „Всъщност нещата са по-сложни…“

 Няма съмнение коя фраза се справя по-добре в TikTok или X.

Това обяснява и връзката между популизма и дезинформацията. Едно от най-силните оръжия срещу фалшивите новини е когнитивната рефлексия – способността да спреш и да помислиш, вместо да приемаш първата мисъл за вярна. Повечето фалшиви твърдения са лесни за разпознаване, стига човек да отдели секунда внимание.

Тогава защо толкова много дезинформация облагодетелства популистите? Ранни анализи показват, че през 2016 г. фалшивите новини в полза на Тръмп са споделяни четири пъти по-често от тези в полза на Хилари Клинтън. Ако популизмът разчита на бързите интуитивни оценки, не е изненадващо, че именно този тип съдържание намира почва онлайн.

Много от репресивните режими се страхуват от обединяващата сила на смеха.

Всяка шега е малка революция: Вечната борба на авторитарните лидери с хумора

Съществува и естествена близост между популиста и измамника. И двамата разчитат на хора, които действат импулсивно, без да се замислят. Това не означава, че всеки популист е измамник, но насочва към идеята, че похватите им са сходни: кратки, интуитивни, емоционално заредени послания в среда с минимален контекст.

„Здравият разум“ има своята роля. Понякога сложните елитни анализи грешат, а простото решение е правилно. Но по-често не е така. Въпросът е дали може да се насърчи средата, в която гражданите спират, успокояват се и мислят, вместо да реагират импулсивно, при положение че всичко около тях ги тласка към обратното.

Няма лесни решения. Но всичко започва от това избирателите да проявят истински интерес към политиките и аргументите. 

Орсън Уелс го формулира най-точно пред студенти по кино: „Няма нещо, което една публика да не може да разбере. Единственото предизвикателство е да бъде заинтригувана. Щом нещо я заинтересува, тя може да разбере всичко.“