Донесете много цветя и музикални инструменти, като барабани и тамбурини. Не забравяйте сладкишите и хартиените ореоли, които да раздадете на полицията. В случай на проблеми, започнете да танцувате или да пеете „Мери имаше малко агънце“. Ако избухне бой, изпратете обучени съблазнители, които да очароват врага.

Последната част е шега на Алън Гинсбърг. Но останалите идеи са сред предложенията на поета за превръщане на протеста (в дадения случай антивоенен марш в Бъркли през 1965 г.) в спектакъл. Събитието трябва да въплъщава алтернативна психология, твърди Гинсбърг, и да бъде „пример за вътрешен мир и хармония“. Оказва се, че е бил прав, пише Economist. В най-добрия си вид протестът е форма на изкуство – изразява посланията си чрез уличен театър и визуални образи. Този вид изкуство има свои мотиви и канонични символи и, както показват жабите в Портланд, Орегон, продължава да процъфтява.

По-рано тази година протестиращ облича надуваем костюм на жаба за демонстрация пред сградата на Имиграционната и митническа служба на САЩ. Други в града последват примера му. Скоро жабата поведе шествие от животни – от еднорози до аксолотли, които дефилират по време на демонстрациите No Kings, проведени в цяла Америка.

„Наричат ме крал. Аз не съм крал“, заяви президентът преди протестите. По-късно той публикува AI видео като пилот на изтребител с корона, който излива помия над протестиращи в Ню Йорк, на фона на Danger Zone от филма Top Gun

No Kings: Вълна на гражданско недоволство срещу Тръмп заля градовете на САЩ

Маршируващата жаба е образ с дълбок смисъл и богата история. Той е пример за т.нар. „смеховизъм” (от англ.laughtivism) – форма на протест, която съчетава хумор, ирония и визуално въздействие. Сръбският активист нарича този тип демонстрации „дилемни действия“, тъй като те поставят властите в ситуация без печеливш изход.  Да арестуваш човек в надуваем костюм на животно – или, както направи един полицай в Портланд, да напръскаш с лютив спрей отвора му за въздух – изглежда прекалено грубо. Но ако властите запазят самообладание, това пък може да се възприеме като проява на слабост. Подобен парадокс създават и руснаците, които по време на антивоенни протести държат празни листове хартия.

Тези абсурдни сцени превръщат органите на реда в персонажи от шегата на протестиращите. Също толкова важно е, че хората в надуваеми костюми са очевидно безвредни – симпатични опровержения на твърденията, че днешните демонстранти са маниаци и терористи, чиито бунтове оправдават използването на войски и извънредни правомощия. Странните снимки от Портланд и други места са част от друга иконография на протеста – сцени, в които мирните се изправят срещу силните, често сами.

Най-въздействащите снимки от протести рядко показват огромни тълпи, като тези на площад „Тахрир“ в Кайро през 2011 г. или на Марша във Вашингтон през 1963 г. Истинската сила е в отделната човешка фигура – в ученика, нападнат от полицейско куче в Алабама, или в мъжа, който поставя цвете в цевта на насочена срещу него пушка. По-новите емблематични кадри също улавят този контраст – младата жена в Тбилиси, която използва щит на полицай, за да си сложи червило, или жената в червена рокля, напръскана със сълзотворен газ в Истанбул. Най-великата може би е снимката на самотна фигура, която блокира колона от танкове в Пекин, въоръжена само с пазарските си чанти.

Рационално погледнато, може да се очаква, че снимки на такива неравностойни конфликти ще подхранват покорството към управляващите, а не солидарността с дисидентите. Освен заплахата от тежки наранявания, тийнейджърът, коленичил пред редица от полицаи, и надуваемата жаба, която се бори с бронирани федерални агенти, рискуват да изглеждат безразсъдни и обречени.

Вълна от младежко недоволство залива различни части на света – обединени от общи причини: неравенство, корупция и недоверие в институциите

От Непал до Мароко: Поколението Z се вдига на масови протести

Но такива изображения предизвикват примитивни инстинкти, които отвличат симпатията на зрителя. Един от тях е естественото съчувствие към тези, които са в затруднение. „Като си представят, че са на мястото на страдащия“, пише Адам Смит в „Теория на моралните чувства“, наблюдателите неволно „влизат в тялото му и до известна степен стават него“, и така „треперят и се разтърсват от мисълта за това, което той чувства“. Роля играе и дълбоко вкорененото ни уважение към физическата смелост и чувството за справедливост – инстинкт, който сякаш е част от човешката природа, отбелязва Economist. Доказателство за това е, че едно от първите неща, които децата се научават да казват, е „Това не е честно!“.

Създаването на такива сцени, достойни за миймове, изисква изобретателност. Нужно е въображение, за да бъдеш забавен на улицата и то когато срещу теб са изправени сили на реда. Нужна е и дисциплина, за да останеш „модерен, спокоен и уравновесен“, както посочва Гинсбърг. Владеенето на изкуството на протеста може да укрепи трите неща, от които зависи всяко движение за промяна – неговата численост, устрем и морална сила.

Изкусният протест превръща силата на държавата в пасив, властта ѝ в тормозеща параноя, страха от нея в подигравка. Той превръща уязвимостта на мирната тълпа в кураж и харизма. И опростява моралния избор на зрителите. Подкрепят ли спокойната жена в лятна рокля или полицаите с шлемове, които я арестуват? Когато дойде моментът, на чия страна са всъщност – на мъжа, който танцува в карнавален костюм, или на този, който размахва палка?