Американската писателка Маги Нелсън, авторка на култови книги като The Argonauts и Bluets, отдавна е известна с умението си да преплита личното и политическото, интимното и общественото. В новия си труд The Slicks тя се обръща към един неочакван културен паралел – между Силвия Плат и Тейлър Суифт. На пръв поглед двете изглеждат като пълни противоположности – едната е трагична поетеса, превърнала болката си в литература, а другата е глобална поп икона, която превръща личните си преживявания в песни. Но според Нелсън ги обединява нещо по-дълбоко – женската амбиция, и начинът, по който обществото я наказва, пише Арифа Акбар, главен театрален критик на Guardian.

Идеята за книгата се ражда, когато Нелсън слуша албума на Суифт The Tortured Poets Department (2024), пълен с литературни препратки – от Ф. Скот Фицджералд и Дилън Томас до Шекспир. В неговата меланхолия и емоционален бунт тя чува отзвуците на Плат. Но решава да напише книгата едва след разговор с 13-годишно момиче, приятелка на сина ѝ. „Тя ме попита дали съм чувала за Силвия Плат“, разказва Нелсън. „И си помислих „да“, написах дипломната си работа за нея, а съм с 40 години по-възрастна от теб. Тези деца вероятно не искат да слушат обясненията ми, но аз имам какво да кажа.“

От този момент се ражда The Slicks – есе за жените, които искат твърде много, и за културната тревога, която тази амбиция предизвиква. „Има нещо наказващо в това една жена да заяви какво иска“, твърди Нелсън. „И Плат, и Суифт правят именно това – изричат желанието си на глас.“

Женската амбиция и нейните наказания

В книгата си Нелсън проследява историята на три различни жени: Плат, която копнее за признание, но умира, без да го получи; Суифт, която постига глобален успех и непрестанно бива критикувана за него; и Камала Харис – политическа фигура, чиято „тиха амбиция“ е представена като по-приемлива, защото не е изречена гласно.

„Мнозина посочват, че Харис никога не обяви ясно, че иска властта  и може би именно това ѝ даде шанс,“ пише Нелсън. „Защото когато една жена каже искам това голямо нещо, хората започват да я мразят.“

Тази идея за наказаната амбиция е нишката, която свързва поетесата, поп звездата и политика. Общото между Плат и Суифт е не само творческата им откровеност, но и обществения скепсис към жените, които създават изкуство от личния си живот. „В нашата култура все още съществува предразсъдъкът, че жените, които превръщат опита си в изкуство, „продават себе си“, подчертава Нелсън. „Че искреността им е форма на слабост, а не на сила.“

Така и в XXI век жените творци, които се осмеляват да бъдат шумни, откровени и амбициозни, често биват посрещани с обвинения в нарцисизъм или прекалена чувствителност, отбелязва Акбар.

Тейлър Суифт като модерна поетеса

За Нелсън, Суифт е не просто поп звезда, а поетеса в пълния смисъл на думата. „Писането на песни е в кръвта ѝ,“ посочва авторката, цитирайки самата Плат: „Кръвната струя е поезия, не може да бъде спряна.“

В продуктивността на Суифт, в нейното безкрайно желание да твори, Нелсън вижда същия „кръвоносен поток на поезията“, който е движел и Плат. Разликата е, че днес това желание се преживява публично, в свят на социални мрежи, турнета и милиарди долари. Суифт издига личната болка до колективно преживяване  и го прави в реално време.

„Тя показва на младите хора, особено на момичетата, как изглежда успехът, който не се извинява за себе си,“ пояснява Нелсън. „Да бъдеш горд с постиженията си. Да приемаш и обичаш силата си.“

Но именно тази откровена увереност често превръща Суифт в мишена – за сексистки шеги, за анализи, които поставят под въпрос не таланта ѝ, а самото ѝ право на амбиция.

Когато Силвия Плат пише: „Кръвната струя е поезия, не може да бъде спряна“, тя е обвинявана, че прекалено много „разголва“ себе си. Нейните стихове, наситени с гняв и страдание, са възприемани като патологични – „истерия“, а не изкуство.

Шейсет години по-късно Тейлър Суифт пее за бившите си връзки, за гнева си и за раните, които не зарастват – и отново е обвинявана, че е „твърде емоционална“, „твърде драматична“. Историята се повтаря в нова опаковка – жената, която говори твърде силно за собствената си болка, остава заплаха.

За Нелсън това е продължение на един и същ механизъм: култура, която иска от жените да бъдат скромни, сдържани и благодарни, но не и амбициозни. „Амбицията е наказваща сфера за жените,“ коментира тя. „И това наказание идва не само отвън, но и отвътре – под формата на вина и самоцензура.“

Да си част от мейнстрийма, но по свой начин

Нелсън, която произлиза от куиър и пънк средите в Калифорния, признава, че любовта ѝ към Суифт е и начин да настоява, че дори хора с алтернативни идентичности имат право да бъдат част от мейнстрийма.

„Интересува ме кой има достъп до културата  и кой бива изключен от нея,“ обяснява тя, цитирана от Guardian „Да бъдеш фен на Суифт, да гледаш Super Bowl, да участваш в онова, което се смята за ‘нормално’ – това е форма на принадлежност, която не съм готова да отстъпя.“

В този смисъл The Slicks не е просто книга за поезия или поп музика. Тя е размисъл за свободата на жените да искат, да говорят и да бъдат чути, без вина и без извинение.

Маги Нелсън ни напомня, че женската амбиция не е дефект, а форма на съпротива. И ако днес Тейлър Суифт може да бъде Силвия Плат на своето време, то е защото светът най-накрая се учи да слуша, макар и не без съпротива.