В абсурдната, но очарователна алтернативна реалност на филма Yesterday от 2019 г., Бийтълс мистериозно са заличени от историята и само един-единствен човек си спомня за тях. Сценаристът Ричард Къртис, в името на евтината шега, подхвърля и още една хипотеза – в свят без Бийтълс, Oasis също не биха съществували.

Но какво точно би се случило, ако премахнем само Oasis от уравнението? Братята Галахър никога не са били иноватори в стила на Джон и Пол – дори самите те го признават.

Ако Ноел не се беше присъединил към бандата на Лиам през 1991 г., Creation Records вероятно щяха да фалират доста по-рано, Манчестър Сити нямаше да носи същия поп статут, а The Royle Family щеше да има друго интро… Но популярната музика – в основата си – едва ли щеше да звучи съществено по-различно.

Днес новите банди по-често цитират Radiohead или The Smiths, отколкото Oasis. Малцина след Arctic Monkeys си мечтаят за величие по стадионите. Говорим не за звук, а за мащаб – и точно заради него си струва да си представим един свят без тях.

Когато Oasis се появяват през 1994 г. с Definitely Maybe, Suede и Pulp вече са на върха, а Parklife на Blur е на път да стане четворно платинен. Британската музикална сцена ври и кипи, подкрепена от новата визия на Radio 1 под управлението на Матю Банистър. Казано иначе – британският поп не изгрява заедно с Oasis. Те не са причината, а по-скоро кулминацията.

От кънтри поп до завръщането на Oasis: Годината, в която музиката разруши границите

И точно тук се крие уникалният им исторически отпечатък – не звукът, а амбицията.

Те правят алтернативната култура масова. За разлика от своите връстници, не се срамуват да искат всичко: дневен радио ефир, номер 1 в класациите, пълни стадиони, химни. И тази апетитна скорост отприщва втора вълна за Manic Street Preachers, The Verve и дори за Роби Уилямс, който по-късно ще отвори вратата за Coldplay, The Killers, Arctic Monkeys и Kasabian. Не звукът, а примерът: музика, създадена за масовия слушател.

„Въпросът в никакъв случай не е ‘Кой е добър?’, а ‘Кой ще стане известен?’“, спомня си Мартин Кар от The Boo Radleys пред The Guardian.

„И ако не влезеш в Топ 20 – си провал.“

Именно Oasis са тези, които превръщат мечтата за огромен успех в повече от възможност – в задължение за музикантите от техния калибър.

Но с това, както предупреждават критиците, те убиват и част от магията на алтернативната сцена.

Съперничеството между Blur и Oasis през 1995 г. не само създава медиен спектакъл около битката за първото място в класациите. То инжектира в музикалната култура фалшиво класово противопоставяне и нова обсесия по „победителя“. В този нов ред за „автентична“ масова музика се счита всичко, което е простичко, мъжко, бяло и антиинтелектуално.

„Oasis затвориха спора, убиха експеримента,“ казва художникът Джеръми Дейлър. „Взеха целия кислород от сцената и вече бяха единствената банда.“

За сравнение, докато Ноел Галахър размахва Юниън Джак китара, Деймън Олбърн изразява иронична амбивалентност към британската идентичност. Oasis са хедонизъм, енергия, чувство – но и своеобразен катализатор на националистически изблици на еуфория, които медиите охотно прегръщат.

15 години след разпадането си Oasis се събират за турне през 2025 г.

А какво щеше да се случи, ако ги нямаше?

Лиам на корицата на Vanity Fair, Ноел ръкуващ се с Тони Блеър – Oasis са във всеки монтаж на 90-те. Но дали с право?

Ако ги заличим от историята, остава по-шарена, но по-малко гръмогласна музикална индустрия. Britpop пак съществува, но в духа на първоначалната му концепция – повече блясък, остроумие и ирония, по-малко патос.

Музиката вероятно пак щеше да се комерсиализира, но с по-устойчив ритъм. Публицистиката щеше да остане критична, а таблоидите – далеч от NME. Политиците нямаше да се ръкуват с рокзвезди, а флаговете нямаше да се вият от китарите.