„Ако искате да знаете всичко за Анди Уорхол, просто вижте моите картини, филми и мен, и там съм аз. Няма нищо зад това“, казва визуалният артист пред журналистката Гретчен Берг през 1966 г. Уорхол е известен с картините си на консервни кутии от супа „Кембъл“, скулптурите си от кутии „Брило“ и ситопечатите на филмови звезди. 

Новата изложба в Уест Съсекс, Великобритания, „Анди Уорхол: Моята истинска история“, отрича твърдението на твореца. Разпростираща се в 11 зали в галерията Newlands House, изложбата разкрива скритите дълбочини на тази ключова фигура в попарта – движение, което достигна своя връх през 60-те години и черпи вдъхновение от популярната култура, рекламата и масовите медии. Тя показва драстичната разлика между публичната личност на художника и истинския Анди, който е силно срамежлив и чувствителен по характер. Семейни спомени, ранни скици, открити в архивите, и интимни фотографии, които никога не са били излагани, предлагат нова перспектива за добре познатата ни фигура на Уорхол, пише BBC. 

Изложбата е курирана от британската историчка на изкуството и авторка проф. Жан Уейнрайт, световна експертка по Уорхол и дългогодишна приятелка на семейство Уорхола (Анди по-късно премахва буквата „а“ от фамилията си). Десетилетие след смъртта на Уорхол през 1987 г., Уейнрайт, която по това време пише докторска дисертация за аудиокасетите на Уорхол, пътува многократно до родния му град Питсбърг, Пенсилвания, за да интервюира близките приятели на художника. Там тя получава достъп и до повече от 2000 касети, записани от самия творец и документиращи събията, разговори и лични мисли. Фондацията „Анди Уорхол“ е наложила ембарго върху касетите до 50 години след смъртта му (2037 г.), което означава, че хората могат да ги слушат, но не и да ги транскрибират. Така че никой не познава съдържанието им по-добре от Уейнрайт. 

„Получих истинско усещане за него като човек.“

Технологично-магична мода или как fashion engineering вдъхновява младите да се занимават със STEM дисциплините

Името „Анди Уорхол“ извиква много специфичен образ в съзнанието на повечето хора – дистанциран и стилно облечен член на авангардната арт сцена в Ню Йорк с очила и перука, който привлича редица местни знаменитости на хедонистичните партита в студиото си, наречено Фабриката. „Мислим за него като за парти животно и централна фигура в светския живот на Ню Йорк“, отбелязва Уейнрайт, но задълбоченото ѝ проучване разкрива друго. „Осъзнах, веднага щом започнах да слушам касетите и да се срещам с семейството, че той е бил изключително многопластова личност“.

Според Уейнрайт най-погрешното схващане за Уорхол е „че той се интересува само от външния вид“. Снимка на Джерард Маланга от 1971 г., озаглавена „Анди Уорхол в замислен момент във Фабриката“, показана за първи път на изложбата, разсейва подобни твърдения за художника. Снимката е направена в деня, в който той научава, че Валери Соланас, която го е простреляла през 1968 г., е била освободена от затвора. На изображението Уорхол изглежда потиснат и с отсъстващ поглед. По-нататък в изложбата скица от 1985/6 г. – на череп с фокус върху малка част от торса, илюстрира дълбоките физически и психически последици от нападението, толкова тежки, че Уорхол е трябвало да носи корсет до края на живота си. Година по-късно той умира от усложнения след операция.

„Всъщност той се интересуваше много“, коментира Уейнрайт. „Уорхол се превърна в този персонаж [с перука и очила], но под повърхността се случваше толкова много – съмнение в себе си, тревога, нервност, срамежливост, безпокойство.“ В дневниците си, например, той описва как му подават микрофон на партито по случай годишнината на Studio 54 през 1978 г. и как не е в състояние да изрази мислите си с думи: „Просто издавах звуци... и хората се смееха“.

Привързан към семейството си

Може би най-изненадваща е централната роля, която семейството играе в живота на художника. Доказателства за тази близост се откриват в изложбата  – пощенски картички, изпратени до майка му от екзотични места, и интервюта, разкриващи, че той е бил и любящ чичо, който често си правел шеги. „Обичахме да го посещаваме в Ню Йорк“, казва племенницата му Мадален Уорхола в един запис. „Къщата му беше като Невърленд с роботи, тонове бонбони, играчки и много дъвки Bazooka.”

Въпреки известността си, Уорхол е прекарвал голяма част от времето си у дома. В продължение на десетилетия той живее заедно с майка си Джулия, емигрантка от днешна Източна Словакия. Двамата  говорят на русински, готвят заедно, ходят на църква. Домашните архиви на Уорхол от 60-те години показват не блясъка на светския артист, а съвсем обикновено жилище – с олющени стени и мивка, пълна с чинии. Тази картина е в рязък контраст с аурата на елитарен нюйоркски бохем, която години наред Уорхол целенасочено култивира пред обществото.

„Малцина го познаваха истински“, твърди Уейнрайт, „заради фасадата му от дим и огледала“. Според нея Уорхол съзнателно заблуждава публиката – отговаря с различни версии за родното си място, позволява на други да говорят вместо него, и дори наема актьор да го представя на публични събития. Всичко това е част от мита, който сам изгражда, за да прикрие собствения си страх от показност и внимание.

Ренесансът на часовникарството: Поколението Z създава аналоговото изкуство на бъдещето

Фотографи, работили с него, също усещат това разминаване между реалната личност и измислената персона. „Беше като да снимаш дим“, коментира през BBC Дейвид Бейли. Тази идея е особено осезаема в емблематичния кадър на Боб Аделман от 1965 г., в който Уорхол е седнал сам, без очила, без защитните си атрибути. Изражението му излъчва уязвимост, дори тревога – рядък момент на истинска откритост.

Същевременно Уорхол е хроникьор на собственото си време – записва почти маниакално всичко около себе си, води подробни дневници и носи навсякъде касетофона си. „Наричаше го „своя съпруга“, разказва брат му Джон. „Искаше другите да говорят, за да не се налага той да го прави.“ 

За Уейнрайт, Уорхол е не само артист, но и своеобразен културен антрополог, който събира, подрежда и пречупва света през собствения си обектив.Изложбата в Уест Съсекс не просто показва известни произведения на художника и семейни архиви – тя сваля перуката и очилата и надниква зад добре познатия образ. Там, където човекът и митът най-сетне се срещат.