Той е автор на няколко култови поредици от романи, посветени на българската история, между които „Ятаган и меч“ и „Тангра“. Обича да пише в усамотение в сърцето на Родопите и е старши инструктор по българското бойно изкуство Да Дао.

„Днес има много пясък, но в него се намират много малко златни и сребърни зрънца. Така че хората трябва да се научат да отсяват. Едно време, когато търсехме информация, ровехме в библиотеките в продължение на години. Днес информацията ни залива лавинообразно и най-важното е да можем да отблъскваме ненужното“, смята той.

За него 24 Май е празник, наред с всичко друго, на българските разказвачи, „на хората, които са стояли до огнища и камини и са разказвали приказки, държали са живи българските знания, кодирани в митове и легенди“.

Смята, че истинските писатели не трябва да изтъкват егото си, а да не присъстват в текстовете си. Да дават послание и мисия, но тях да ги няма.

Това е писателят Стоян Цветкашки, известен с творческия си псевдоним Токораз Исто (Този, Който Разказва Истории), а това е неговата гледна точка към живота. Защото неговият живот са думите и словото.

През последния половин век България е терен на много политически промени, а културата и историята често са първите пропагандни инструменти. В резултат на това – познавали всъщност българинът своята култура и история?

След Освобождението, заради конюнктурни причини, ние се лашкаме в различни тези на историята. Дали произходът ни е тюркски, славянски, сарматски или някакъв друг. Всяка политическо конюнктура използва контекста, който и е удобен и обслужва нейните интереси. За съжаление, всичко това отделя българина от истинската му история и го правят лесно манипулируем от хора, които иначе нямат много голям капацитет.

Най-тъжното е, че всички тези наслоявания водят до едно преповтаряне. В момента виждаме поредната реминисценция, отново се завърта колелото, вкарват се някакви спорове. Това се използва винаги, когато хората трябва да бъдат залъгани по някакъв начин.

Управленските елити оставят зад себе си история. Елитът на интелигенцията чертае бъднините на цели нации, а Кирил и Методий пренаписват съдбата на всички славяни

Фар на знанието: Азбуката на Солунските братя не е завет от миналото, а капитал за бъдещето

А защо е важно да познаваме историята и културата в този глобален свят?

В глобалния свят дори повече трябва да познаваме корените си. Някога народите са били разделени и всичко е било ясно териториално. Днес няма граници и ние започваме да се идентифицираме по някакви нови белези. В този свят ние трябва да се борим за нашата идентичност.

Глобалният свят е един океан, в който плават големи акули, и всяка нация трябва да има някакъв инстикт за самосъхранение. Историята е точно този начин да се съхраним. Историята е нашата идентичност, нашето минало. С нея ние можем да обясним защо днес сме такива - както добрите, така и лошите ни черти. Всичко това е дълбоко закодирано в нашата история, а оттам и в нашата култура. Нищо не е случайно, нищо не появило се просто така.

Ние сме такива, каквито сме се ковали през хилядолетия. Така че изучаването на историята е един вид себепознание. Всяка държава и всеки народ са нещо като една личност. Историята и културата ни помагат да преценим кои сме, докъде се простират границите ни, какви са възможностите ни.

В глобалният свят, в който ние нямаме много сила, тъй като не сме голяма държава, единственият начин да се съхраним е да познаваме себе си, да запазим идентичността си.

Според изследване на „Тренд“ основните причини за тези, които не четат книги, са липсата на интерес и липсата на време

Парадокс: За над 80% от българите четенето е важно, но 30% изобщо не четат книги

Ние сме една от малкото държави, в които денят на културата и писмеността е един от най-обичаните празници. Но държим ли се наистина като хора, които толкова обичат този ден, в останалата част от годината?

Ние сме единственият народ, който е воювал с книгите в ръка, а държавата ни е създадена около буквата, около азбуката. Трябва да сме хора на словото, каквито винаги сме били. Винаги сме създавали изкуство, винаги сме имали познание към света. А изкуството означава чрез субективното възприятие да възприемем обективните неща и да ги пречупим през себе си. Да се превърнем в интерпретативна матрица и да можем да видим красивото в света, да извлечем общочовешките стойности.

Ние сме започнали да изграждаме своята идентичност чрез писмеността. Тя е една от основополагащите колони на нашата държава. Но днес отстъпваме в много отношения – навсякъде цари неграмотност, хората не могат да се изразяват, използването на езика е изключително ограничено. В училищата много се набляга на чуждите езици. Но когато нямаш грамотност в собствения си език, ти няма как да изучиш чужд. Когато работиш с речников запас от 2 000 думи на майчиния си език, нямам как да разполагаш с 50 000 думи на английски.

В днешно време, особено младите хора, много повече пишат, отколкото четат – социални мрежи, комуникационни приложения и т.н. Какви рискове крие това?

Някога издаването на книги е било изключително трудоемък процес. Да представят мислите си по този начин са можели единици и това обикновено са били най-умните хора, които имат виждане за бъдещето.

Способността така да си служиш с думите, че да постигаш по-лесно целите си, е изключително ценно умение, категорична е д-р Павлина Върбанова, създател на сайта „Как се пише?“

Грамотността като конкурентно предимство: Защо трябва да знаем как се пише?

Днес, колкото по-достъпно става писането, толкова повече хора пишат. За съжаление, качеството пада много. Повечето са графомани, които задоволяват егото си чрез писане или пишат просто за да пишат. За мен писателят е човек, който има какво да каже, интелигентен и с голям опит. Ако нямаш какво да кажеш на хората, ако не си сигурен, че нещата, които искаш да напишеш, са общовалидни и могат да подтикнат човека да се развие, няма как да си писател. Писаното слово трябва да провокира, да променя личността.

Каква е ролята на писателя днес?

Истинските писатели никога не са губили функцията си да движат хората напред и нагоре. Да им разкриват нови светове, да ги накарат да се замислят, да ги накарат да се променят. Хората възприемат промяната като смърт и е много трудно да ги накараш да достигнат до границите на възможностите си. Истинският писател трябва да е човек, който води хората в непознати дебри, който е готов да изтръгне сърцето си, за да освети техния път.

В този ред на мисли, това, че се издават много книги днес, не означава, че те ще останат в историята.

Как виждате бъдещето на българския език в дигиталната ера?

Езикът е идентификационния код на всеки един народ. Начинът, по който говориш, се отразява на мисленето ти, на възприятията ти, на света и парадигмата, която изграждаш. Ако ние, българите, не говорим на български, няма да сме съвсем българи. Ние сме българи, защото сме говорили този език, защото сме на това място и защото сме отстоявали да сме тук и сега.

Всяко посегателство върху нашия език ще бъде посегателство срещу корените ни. Грамотността ни трябва да се увеличава, а не да намалява. Затова всякакви диспути за премахването на пълния член и идеите за дублетни и диалектни форми са начин да се узакони неграмотността. Диалектите са нещо много красиво, но само докато са диалекти. Когато започнем да смесваме класическото образование с импровизацията, нещата не са добре. Трябва да има еталон за писане, от който да не отстъпва.