Дебатът около изкуствения интелект и творчеството се движи между две крайности: страх от „смъртта на изкуството“ и убеждението, че AI е просто поредният инструмент. Реалността, както често се получава, вероятно е някъде по средата – и може би вече се развива пред очите ни.

Пример за това е романът Shy Girl на Миа Балард, който разказва за млада жена, държана в плен от богат мъж, който я принуждава да живее като негов „домашен любимец“ – мрачна и провокативна история, която бързо набира популярност онлайн, преди да бъде поставена под съмнение заради възможното участие на AI в нея.

След това книгата е изтеглена от издателя, но тя все пак успява да натрупа своя аудитория и положителни отзиви. Това поставя един неудобен въпрос: ако читателите реално харесват текста, има ли значение как е създаден той?

Според анализ на Джошуа Ротман, публикуван в The New Yorker, страхът, че „технологията ще ни замени“, не е ново явление. Историята вече познава този път – например с появата на електронната барабанна машина Roland TR-808 през 80-те години.

Ротман разказва, че в началото устройството е отхвърлено, защото не е реален инструмент и е лишено от душа.

„Музикантите и индустрията го възприемат като заплаха за традиционното творчество. Днес обаче звукът му е навсякъде – и е в основата на цели жанрове като хип-хоп и електронна музика“, пише авторът в The New Yorker.

Паралелът е очевиден: една технология, която първоначално се възприема като измама, след време се превръща в стандарт. „Сами по себе си инструментите не се определят като изкуство – това зависи от начина, по който те се използват“, пише Ротман.

Въпреки че за мнозина с изкуствения интелект идва и краят на журналистиката, Ник Лихтенберг вярва, че технологията му позволява да работи по-качествено и ефективно

Редактор на Fortune е създал над 600 статии с помощта на AI. И не се срамува да го признае

Проблемът обаче не се крие в технологията, а в качеството на материалите, създадени с нея. Това е другата страна на монетата, представена от The Economist – по-цинична, но и по-близка до пазарната реалност.

AI текстовете често звучат плоско и според изданието са претоварени с метафори и лишени от индивидуален тон. Причината за това е, че на моделите им липсва личен опит. Те нямат нито вкус, нито интуиция, за да „усетят“ това, което пишат – което води и до главния проблем: те не „избират думите“ си, а ги изчисляват.

Но тук се появява и нещо друго: според The Economist голяма част от човешкото писане също не е особено добро. „Сравнен с Набоков, изкуственият интелект изглежда посредствен, но сравнен с масовата жанрова литература, той вече е конкурентоспособен. А пазарът не винаги възнаграждава оригиналността и често предпочита познатото“, пише в анализа.

В този контекст се появява и въпросът: дали това е демократизация или индустриализация? Изкуственият интелект не само променя качеството на един материал, а и процеса по създаването му.

От смирението на средновековните приспивни песни до разтърсващите стихове за „Гренфел“, големите автори владеят изкуството да си служат с силата на мълчанието

Тишината в английската литература като път към вътрешния свят

Ротман от The New Yorker описва едно бъдеще, в което писането ще бъде модулно: идея, сюжет, стил и редакция могат да бъдат разделени и частично автоматизирани. Според автора вече сме свидетели на това – автори използват AI, за да напишат черновата си, да създадат скелета на произведението си, както и да ускорят продукцията.

Мнението на The Economist е по-крайно: според изданието говорим за модел „фабрика за съдържание“, при който авторът е по-скоро мениджър, отколкото творец.

„Това не е хипотеза. Вече има писатели, които публикуват стотици книги с помощта на AI и генерират значителни приходи“, пише в анализа. Но главният въпрос не е дали изкуственият интелект може да пише като човек, а дали това има значение за аудиторията.

Случаят с Shy Girl, който Ротман описва, показва, че част от читателите се чувстват излъгани, друга част не се интересуват, а трета – просто искат да прочетат добра история.

AI влиза в ролята на изследовател и редактор, но може ли някога да се превърне в реален автор

Изкуственият интелект на сцената: Може ли машината да бъде съавтор на човека?

Тази промяна е фундаментална. Ако до момента стойността на литературата се е свързвала с автора, днес тя все повече се измества към преживяването на потребителя.

Но най-голямата заплаха не е, че изкуственият интелект ще замести писателите, а че ще промени икономиката на писането. Както се отбелязва в анализ на The Economist, дори ако най-добрите автори останат недостижими, въпросът е дали читателите ще плащат за „премиум“ човешко съдържание или ще се задоволят с по-евтини, AI-генерирани алтернативи. „Това е същият натиск, който вече се наблюдава в музиката, киното и дигиталното съдържание“, пише изданието.

В крайна сметка изкуственият интелект не унищожава творчеството – той го разширява и едновременно с това го обезценява в определени сегменти. Джошуа Ротман от The New Yorker заключва, че подобни технологични промени вече са се случвали – от барабанните машини до софтуерните инструменти – като първоначално са били отхвърляни, но впоследствие са променили начина, по който се създава изкуство.

„Днес технологията отново демократизира създаването и увеличава обема съдържание, но поставя под въпрос неговата стойност“, отбелязва той.

А реалният тест няма да бъде дали машината може да пише като човек, а дали човекът ще успее да остане релевантен, когато всеки може да създава съдържание с едно натискане на бутон.