Отлагането на мултифондовете запазва основния дефект на пенсионната система

Пенсионната система обикновено се движи бавно, технократски и далеч от шумните политически жестове. Затова репликата „ще останете в историята“ прозвуча като изключение. Думите бяха на Диана Йорданова, заместник-председател на Комисията за финансов надзор, отправени към участниците в Комисията по труда и социалната политика, след като те одобриха на второ четене промените в Кодекса за социално осигуряване, с които се въвежда мултифондовият модел във втория стълб.

С тази реплика регулаторът маркира момент, който вече не е „идея в чекмедже“, а законодателен текст, стигнал до пленарната зала. Но „влизането в историята“ ще трябва да почака.

Темата стигна до обсъждане на второ четене в Народното събрание, но гласуването беше отложено след дебат, концентриран основно върху таксите и удръжките на пенсионните дружества. Планираният старт на новия режим остава 1 януари 2027 г., но окончателното му приемане вече зависи от парламентарната динамика. С други думи, дебатът за таксите измести въпроса за доходността.

Самият мултифондов модел не е нито българско изобретение, нито експеримент. Той функционира в редица държави от години. Досега обаче вторият стълб у нас работи по еднопистов модел, сравнително консервативен, с ограничена гъвкавост по отношение на риска.

Законопроектът въвежда логика, по-близка до пазарната реалност: различен риск за различна възраст, различен хоризонт за различен инвеститор.

„Това е естествено надграждане, а не реформа в класическия смисъл“, казва пред Profit.bg Мирослав Маринов, изпълнителен директор на „Доверие“, най-голямото пенсионноосигурително дружество в страната.

Мирослав Маринов започва като финансов аналитик в ПОК "Доверие" през 1999 г. През 2012 г. е избран за Член на УС, а впоследствие и за изпълнителен директор на компанията.

Зад това „надграждане“ стои структурна промяна – преразпределение на риска във времето и разширяване на инвестиционния хоризонт на пенсионните пари.

За да се разбере защо това е важно, трябва да се върнем четвърт век назад.

Капиталовото пенсионно осигуряване в България стартира през 2002 г. в частта на задължителния втори стълб. Доброволното съществува още от 1994–1995 г.

Архитектурата обаче никога не е била мислена като окончателна, посочва Маринов.

„Всъщност това е един недостатък на нашата система, който е с нас още от самото начало“, казва той.

Недостатъкът е липсата на диференцирани рискови профили. Независимо дали осигуреният е в началото на кариерата си или на прага на пенсия, средствата му се управляват в рамките на една и съща регулаторна формула.

„Активно и динамично управление в смисъл на по-висока експозиция към акции например не е възможно“, казва Маринов за действащия формат.

Ефектът се вижда в портфейлите.

„В момента средната експозиция към акции в задължителните пенсионни фондове е около 30% за индустрията като цяло“, отбелязва ръководителят на „Доверие“.

ЦИЕ забогатява, но не инвестира – България е шампион в „заключените“ пари

Останалата част е концентрирана основно в дългови инструменти. Подобна структура може да е оправдана за човек близо до пенсия, но е твърде консервативна за осигурен с три или четири десетилетия хоризонт. Така системата стои в по-предпазливия край на спектъра не защото всички участници са консервативни, а защото регулаторният модел ги поставя в една и съща рамка.

Защо промяната се задвижва именно сега?

„Част от отговора вероятно се крие в желанието на България да стане член на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Техните експерти направиха преглед на пенсионната ни система“, обяснява Маринов.

Според него две препоръки са били ключови:

„Първо, да не се противопоставят първият и вторият стълб. Второ, да се разширят инвестиционните възможности и да се елиминират пречките пред по-висока доходност“.

Вторият стълб и в момента не е лишен от конкуренция. Осигурените могат да сменят пенсионното дружество – на пазара оперират десет лицензирани компании. Но изборът спира дотам. В рамките на самия фонд няма диференцирани инвестиционни профили.

Точно тук е същинската промяна. Конкуренцията досега беше между доставчици, не между стратегии. Мултифондовият модел добавя липсващото измерение – времето.

На този фон решението на Народното събрание да отложи окончателното гласуване изглежда като политическо пренасочване на дебата. Вместо разговорът да бъде за това как да се структурира рискът във времето и как да се увеличи дългосрочната доходност, фокусът се измести към таксите на пенсионните фондове и към принципно недоверие към капиталовия модел.

Парадоксът е очевиден. Отлагането не намалява риска за осигурените. То запазва режим, при който човек на 25 и човек на 60 години се управляват по една и съща инвестиционна логика. Ако има системен проблем, той е именно в тази еднотипност.

В този смисъл политическият отбой не е връщане към по-голяма сигурност. Той е запазване на рамка, която самата индустрия от години определя като ограничена.

„Досега наистина не се дава широк избор по отношение на начина на управление на средствата в рамките на фонда. Промяната към активен избор е важна“, казва Маринов.

Новият модел позволява избор между динамичен, балансиран и консервативен профил, както и възможност той да бъде променян веднъж годишно.

„За хората, които не направят активен избор, поради незнание или липса на интерес, съществува решение по подразбиране“, обяснява Маринов.

„В ранните години – по-рисков профил, след това – балансиран, а малко преди пенсия - консервативен с цел запазване на натрупаното богатство“.

Проблем, който може да възникне, е когато осигуреният реши активно да сменя профила си, воден не от хоризонта си, а от моментната пазарна среда.

Маринов предупреждава, че при силен ръст на пазарите част от хората могат да бъдат изкушени да преминат към по-рисков профил, въпреки че по принцип са по-консервативни. Когато цикълът се обърне, реакцията може да бъде паническа.

„Не бих препоръчал твърде чести промени, защото рисковият профил произтича от личните нагласи и обикновено не се сменя рязко за една година. Човек не се променя толкова драстично в рамките на такъв период.“

С други думи, моделът допуска свобода на избор, но не е замислен като механизъм за пазарен тайминг.

Нов елемент е и възможността за инвестиране в инфраструктура.

До момента възможностите за инвестиции в подобни проекти са силно ограничени. Новата рамка допуска публично-частни партньорства и частни инфраструктурни проекти, ако са структурирани чрез публично предлагане на акции или облигации.

Икономическата логика е ясна.

България, както и останалите страни в ЕС, е ограничена от правилото бюджетният дефицит да не надхвърля 3% от БВП. При сегашните фискални правила голям инфраструктурен проект се отчита като разход в годината на реализацията му, независимо че икономическият му живот е 20 или 30 години. Това означава, че магистрала за 1 млрд. лв. тежи изцяло върху бюджета в момента на строителството.

Когато бюджетът е под натиск, именно капиталовите разходи първи се орязват.

Ако обаче част от финансирането дойде от частен капитал, включително пенсионни фондове, проектът може да се реализира без еднократно натоварване на бюджета, обяснява Маринов.

Плащанията се разпределят във времето чрез концесионни схеми, такси или договорени механизми.

За пенсионните фондове това има отделна логика.

„Исторически е доказано, че голяма част от класическата инфраструктура като пътища, мостове, енергийни съоръжения, действа като инфлационен хедж“, казва Маринов.

„Инфраструктурните активи са капиталоемки, изплащат се дълго и често имат приходи, индексирани към инфлацията или фиксирани в дългосрочни договори. Те генерират стабилен паричен поток десетилетия наред – в синхрон с характера на пенсионния капитал, който също има хоризонт от десетилетия“, добавя той.

„Икономиката ни е в третия цикъл на старата болест“. Д-р Димитър Събев за зависимостите на България

Пенсионният фонд не търси бърза препродажба, а устойчив доход във времето.

Маринов подчертава, че това е възможност, а не задължение. Консервативните фондове също ще могат да инвестират в инфраструктура, като лимитът е около 10% от портфейла.

Що се отнася до доходността при фондовете, Маринов съветва за прагматични прогнози.

„Не бих създавал нереалистични очаквания. В отделна година динамичният фонд може да има дори 30% доходност. Но да се очаква систематично 20% или 30% в рамките на 30-40 години е нереалистично“.

По негови думи при динамичните профили, които ще имат по-висока експозиция към акции, логично е да се очаква по-висока средногодишна доходност в дълъг хоризонт – в горния край на едноцифрените и долния край на двуцифрените стойности.

Той добавя, че балансираните фондове биха се движили около 5-7% при нормална пазарна среда.

Най-ограничен е потенциалът при консервативните профили.

„При текущите лихвени нива диапазонът от 2-3,5% е по-близо до реалистичния. Там не могат да се очакват чудеса“, казва Маринов.

Отлагането на окончателното гласуване в парламента показа, че въпросът вече не е само инвестиционен. По време на дебата част от народните представители атакуваха таксите на пенсионните дружества, а бившият социален министър Борислав Гуцанов заяви, че би прехвърлил средствата си в НОИ. Темата се превърна в политически тест за доверието към частния капиталов модел.

Мултифондовете остават на масата. Дали това ще бъде последната отсрочка или началото на по-дълго замразяване, ще стане ясно при следващото гласуване. А дотогава вторият стълб продължава да функционира така, както е проектиран в началото на века.