В едно от последните си произведения Хорхе Луис Борхес (1899–1986) си представя чудовищна книга без начало и край, съставена от „точно безкраен“ брой страници. Писателят обича да заличава границата между реалност и измислица. Днес неговото творчество сякаш имитира тази „Книга от пясък“. Текстовете му се публикуват непрекъснато по целия свят вече десетилетия и сякаш към тях винаги се добавят нови и нови страници.

Към „Събраните съчинения“, които самият той е изпратил за печат, с времето са се прибавили цели книги, които аржентинският автор преди това е отричал, статии от вестници и списания, които никога не е събирал в томове, както и част от ценните му ръкописи и други материали. С наближаването на 40-годишнината от смъртта му този юни, една от богатите жилки, от които редактори и изследователи продължават да извличат съкровища, е огромното му устно наследство – особено лекциите и курсовете му. Неотдавнашното издание „Курс по английска и северноамериканска литература“ е част от тази поредица, пише El País. 

Новата книга събира лекциите, които Борхес е изнасял през 1966 г. в Католическия университет на Мар дел Плата. В продължение на пет месеца писателят, който тогава вече е бил сляп, е пътувал с влак 400 километра от Буенос Айрес до крайбрежието на Мар дел Плата. Там малка група студенти го слуша с ерудирано благоговение да говори за писатели, текстове и литературни течения, които често присъстват в творчеството му. Авторът обаче засяга и други, по-необичайни теми, за които досега почти нямаше свидетелства.

Авторът на една от най-добрите книги на този век се завръща с „Vigil“

За какво служат романите? Джордж Сондърс има отговор

Тези лекции бяха изгубени за публиката, а тяхното възстановяване е плод на почти детективската работа на редактора на книгата – Мариела Бланко, преподавател и изследовател в Националния университет на Мар дел Плата и Националния съвет за научни и технически изследвания. Всичко започва със съвет от Херман Алварес, друг изследовател на Борхес, който по-късно ще състави подробните бележки за изданието. Той предлага на Бланко да проследи престоя на Борхес в Мар дел Плата. „Беше като в разказа „Откраднатото писмо“ на Едгар Алън По – нещо, което цял живот е било пред очите ми, а аз не го виждах“, споделя Бланко. „Майка ми беше една от студентките на Борхес през 1966 г. Още от дете, откакто се помня, съм чувала: Аз съм учила при Борхес.“

Възстановяването на тези лекции се оказва трудно. Когато Бланко започва проекта, майка ѝ вече е починала. В архивите на университета няма нищо. Интервюта с други бивши студенти – повечето от тях жени – разкриват, че лекциите са били записвани на аудиокасети. Но касетите са били презаписани и никой не ги е запазил. Накрая съкровището се появява – в най-южната част на страната, в Тиера дел Фуего, една от студентките, днес библиотекарка, е съхранила преписите. От тази колекция от дословни стенограми на лекциите на Борхес липсва само първата беседа, която остава изгубена.

Оттам започва прецизен процес на възстановяване, продължил пет години. „Преписите бяха направени много внимателно, като запазват устната реч и синтаксиса на Борхес“, обяснява Бланко. „Но редакторската работа беше дълга и сложна – истинско произведение на изкуството, за да бъдат възстановени думите на писателя, ритъмът на гласа му.“

Книгата включва 10 урока от автора на „Алефът“. Първоначално са били планирани 14 лекции, но по неизвестни причини след единадесетата Борхес спира да пътува и курсът приключва внезапно. Томът обхваща 475 страници и проследява литературния път от Х век с „Битката при Малдън“ до произведения от началото на ХХ век. Това пътешествие разкрива уникалния начин, по който Борхес чете, както и почитта му към книгите, на които той дължи „най-добрите мигове“ от живота си. „Естетическите удоволствия могат да бъдат толкова запомнящи се и интензивни, колкото всяко друго преживяване“, казва той на студентите си.

След като обсъжда ранни англосаксонски текстове, Джефри Чосър и Уилям Шекспир, Борхес говори за Джонатан Суифт, „един от най-особените и нещастни писатели в английската литература“. Той анализира и Самюъл Джонсън и Едуард Гибън – „грандиозни автори“, изпълнени с мисъл и ирония. Когато стига до XVIII век, се спира на романтизма и необичайно за останалото му творчество отделя внимание на Джеймс Макферсън, създател на „първата романтическа поема“, който „не е искал да бъде смятан за поет, а само за преводач“. Говори и за Уилям Уърдсуърт, „автор на най-добрите и най-лошите стихове в английския език“.

Докато мюзикълът по прословутия със своята бруталност роман се завръща на сцена, неговият разказ за нихилизма на кариеристите от 80-те изглежда по-актуален от всякога в ерата на Андрю Тейт, Тръмп и технологичните елити

Зловещата сянка, която „Американски психар“ хвърля върху съвременната мъжественост

За своя любим Робърт Луис Стивънсън Борхес посочва, че „изкуството на стиха се състои в това да пораждаш очакване и да го удовлетворяваш“, докато „изкуството на прозата е може би по-трудно, защото се състои в това да пораждаш очакване и после да го разочароваш“. Той описва Гилбърт Кийт Честъртън като гениален вярващ, обладан от кошмари, създател на красиви и тревожни метафори – нощта като „облак, по-голям от света“, и „чудовище от очи“.

В анализите на тези книги и автори Борхес открива неочаквани връзки. Някои от идеите му се появяват в неговите собствени творби, а други се публикуват за първи път тук – но почти всички са ослепителни, пише El País. За „Странният случай с д-р Джекил и мистър Хайд“ на Стивънсън той твърди, че е вдъхновил романа на Робърт Блох, довел до филма „Психо“ . Той открива сродства между „Приключенията на Хъкълбери Фин“ на Марк Твен, „Ким“ на Ръдиард Киплинг и „Дон Сегундо Сомбра“ на Рикардо Гиралдес; между поезията на Уилям Морис и тази на Федерико Гарсия Лорка; между философията на Бърнард Шоу и тази на Джон Скот Ериугена.

Новата книга за лекциите на Борхес в Мар дел Плата напомня за негови предишни трудове. Сред тях са „Средновековни германски литератури“ и „Въведение в английската литература“, написани с Мария Естер Васкес. Друг подобен пример е „Борхес – професорът“ – възстановка на лекциите му в Университета на Буенос Айрес.

Според Бланко обаче, тук тонът е много по-интимен. В текста изобилстват лични препратки, анекдоти, спомени и разкази за пътувания. Докато резюмира сюжети и биографии, Борхес импровизира и превежда по памет. Така той съзнателно или не се намесва творчески в материята.

Писателят влиза в директен диалог със студентите си, отговаря на въпроси и разнищва интересни истории. „Вижда се как Борхес полага усилия да бъде разбран“, отбелязва Бланко. Неговата цел е да направи часовете увлекателни. Той не е професор на пиедестал, а човек, който се опитва да направи далечните култури достъпни за аржентинския студент.

Тя е най-продаваният писател в историята, според Рекордите на Гинес, а произведенията ѝ продължават да се адаптират за киното и телевизията

Защо Агата Кристи остава ненадмината

Писмено и устно слово

В края на 60-те години Борхес вече има двайсет години опит като лектор; патологичната му срамежливост и страхът от публични изяви са отдавна преодолени. Нуждата от доходи го подтиква още през 40-те години да започне курсове и лекции, след като напуска работата си като общински библиотекар под натиска на перонисткото движение.

„Между 1949 и 1955 г. вече сме потвърдили над 400 лекции на Борхес“, коментира Бланко. Подготовката за тях – четене, водене на бележки, планиране, пътуване и говорене – се превръща в една от основните му дейности. Екипът на Бланко изследва устното му творчество като неотделима част от писането му.

Наскоро издадената книга „Речта на Борхес“ събира статии от това изследване. В нея Бланко твърди, че зад писменото и устното слово стои още една централна дейност – четенето. „В крайна сметка всички негови задачи се свеждат до едно: да споделя с публика, по-близка или по-далечна, книгите, които са го вдъхновявали и са пораждали безкрайните мрежи от връзки, преплитащи разказите му“, пише тя. Борхес често казвал, че когато успее да предаде любовта си към една книга или автор, се чувства „оправдан и щастлив“.