За какво служи художествената литература? В един идеалистичен прочит тя позволява на читателите да се вмъкнат в чужди съзнания и да видят света през очите на непознати. Джордж Сондърс, ексцентричен американски автор, е привърженик на тази теория и, както сам казва, се стреми да насърчава състраданието и „човешката свързаност“. Той е измислил начин да вплита такива скокове на емпатия в самия сюжет на романите си – първо в „Линкълн в бардо“, който спечели „Букър“ през 2017 г., а сега и в „Vigil“, пише The Economist. 

„Линкълн в бардо“ е неговият дебютен роман, макар че още преди него Сондърс публикува разкази, новели и критика. Какафония от души в чистилището съставлява пъстрия сюжет на книгата; те се реят из гробище през далечната 1862 г., където е погребан Уили Линкълн, синът на американския президент Ейбрахам Линкълн. В един красив централен пасаж два призрака буквално сядат един върху друг и така успяват да усетят изгубените си любови, копнежи и съжаления. „Толкова години познавах този човек, а всъщност никога не съм го познавал истински“, отбелязва една от тези призрачни фигури.

„Vigil“ развива именно такива магически моменти. Действието се разгръща в последните часове от живота на К. Дж. Буун – някогашен шеф в петролната индустрия, сега умиращ, кисел и свадлив, в имението си в Далас. „Сърцето му биеше неравномерно, сякаш по навик“, пише Сондърс със своето чувствително, почти чеховско око за всякакви човешки слабости; пелените на Буун се сменят от болногледачи „на фона на ефективно, приглушено координиране“. И тук отново призраците се смесват с нищо неподозиращите живи. Присъстват съпругата и дъщерята на умиращия, както и разказвачът – духът на жена на име Джил Блейн. Нейната небесна мисия е да улесни преминаването му през прага на живота.

Облечена в дрехите, с които е била погребана – „бежова пола, бледорозова блуза, черни обувки“ – Джил е видима само за други духове и за самия Буун. Когато навлезе в „сферата на мислите му“, тя може да ги подслушва и да води разговори с него. Но „способностите“ ѝ не се свеждат само до това. Както и в гробищното прозрение от „Линкълн в бардо“, тя и останалите сенки могат да се потапят в телата един на друг (и в това на Буун) и чрез тези временни „съжителства“ да споделят чувства и спомени.

Докато мюзикълът по прословутия със своята бруталност роман се завръща на сцена, неговият разказ за нихилизма на кариеристите от 80-те изглежда по-актуален от всякога в ерата на Андрю Тейт, Тръмп и технологичните елити

Зловещата сянка, която „Американски психар“ хвърля върху съвременната мъжественост

Тя не е единственият пратеник от отвъдното. Духът на французин, изобретил двигателя с вътрешно горене и сега съжаляващ за това, иска Буун да се покае за миналото си като отрицател на климатичните промени. Сенките на хора и животни, пострадали от опустошаването на планетата, също се трупат наоколо. Джил и французинът на практика водят дебат за свободната воля и предопределението. Изпълнена със състрадание, Джил приема, че Буун, подобно на всеки човек, е белязан от своята неизменна същност. Тя вярва, че единствената ѝ мисия е да носи утеха, възприемайки всичко останало като „суета“. Буун обаче остава раздразнителен и злобен; той не изпитва нужда от разкаяние, нито пък е склонен да приеме нейното смирение.

Ако всичко това звучи тежко или абстрактно, не е така. Прозата се носи с характерните за автора остроумия и бърз диалог. Тези призраци са наясно с абсурдността на положението си и се шегуват иронично по този повод. Джил забавно наднича в други животи – като този на любовниците на сватбеното тържество в съседство. От време на време тя е връхлитана от трогателни спомени за собствените си земни години, прекъснати от случаен взрив през 1976 г. Романът се спира върху безценните, мимолетни неща в живота – целувки, мили думи, танци – дори когато размишлява върху морала и смъртта.

„Линкълн в бардо“ с право се смята за един от най-великите романи на този век, отбелязва The Economist. „Vigil“ по-скоро стъпва върху идеите на своя предшественик и не е толкова поразително оригинален. Понякога Сондърс прекалява с ексцентричността. Не всеки ще оцени екологичната политика в книгата, нито ще се наслаждава на глухия му плач за „това прекрасно старо място, разрушено завинаги, може би“.

И все пак, в момент, когато песимисти предричат гибелта на романа като жанр – уж изместен от по-блестящи форми на развлечения и скъсяващото се внимание на читателите – Сондърс предлага рецепта за оцеляването на художествената литература, както и основание да я четем. Откривайки нови начини да разказва истории с думи на страница, неговото творчество разширява границите на формата. Той захранва своята машина за емпатия с неспокойно въображение.