По белите стени на театъра „Алмейда“ са пръснати тънки ивици кръв. Под тях на маса лежи особено зловещо изглеждаща ръчна брадва. А от другата страна на стаята има следа за това кой може да е извършителят. До нечий лаптоп е захвърлена визитка с цвят на кост, с релефни черни букви и с добре познато име – Патрик Бейтман.

Отново той.

Три десетилетия и половина след като Патрик Бейтман започна своя садистичен марш из страниците на „Американски психар“ на Брет Ийстън Елис, манията ни по него изглежда по-жива от всякога, пише The Guardian. Бейтман си проправи път през поп културата с нож и брадва в ръка – от култови филми и неочаквано успешни мюзикъли до безкраен поток от мемета. Докато Холивуд подготвя нов римейк (с Остин Бътлър като фаворит за ролята), мюзикълът се завръща към корените си в театър „Алмейда“. Това повдига въпроса как историята за млади корпоративни кариеристи от 80-те години, с техните антични мобифони и уокмени, продължава да звучи толкова актуално днес. Остава неясно и дали непреходният чар на образа на Патрик Бейтман не е симптом за тревожни тенденции в съвременното общество.

За да отговорим, трябва да разберем самия Бейтман. Обсебен от дизайнерски марки, мъжка козметика и нелепо претенциозна кухня (като кюфте от риба меч с мармалад от лук), животът му, вкопчен в пари и статус, е перфектна сатира на американския капитализъм в епохата на Рейгън. Само че този сатиричен елемент тогава сякаш убягва на критиците. В The Guardian Джоан Смит описва романа като „гаден, брутален и дълъг“, а моралната паника около графичното насилие срещу жени кара издателя Simon & Schuster да се откаже от книгата в последния момент. Полемиката никога не изчезва напълно – и до днес романът може да се продава в Австралия само на пълнолетни лица, а тиражът е ограничен.

Може би обезпокоен от целия шум, самият Елис по-късно твърди, че книгата е вдъхновена от баща му – предприемач в недвижимите имоти – и банкерите, с които се е срещал за проучване. Твърдението обаче не е напълно вярно. „Не исках да поема отговорността, че аз съм вдъхновението зад Патрик Бейтман“, казва той през 2010 г. „Затова я прехвърлих върху баща си и Уолстрийт.“ В действителност, признава той, е писал за собствените си „ярост… скука… самота и отчуждение“.

Но не само Елис се е припознавал в образа на главния герой. С времето романът надживява скандала и се превръща в култова класика. „Не мисля, че щеше да бъде толкова четен, ако беше просто атака срещу юпи (от англ. език yuppie – young urban professional) културата“, отбелязва Елис. „В книгата има по-дълбоко чувство, на което хората откликват.“

Но какво точно е то?

Арти Фрушан, който играе Бейтман в новия мюзикъл, казва, че леко се обидил на това, колко много негови приятели са заявили, че това е „перфектната роля“ за него. Но лесно се разбира защо. Той притежава необходимия лъскав външен вид и от репетициите личи, че улавя постоянната тревожност на Бейтман около статуса – дали визитката му е достатъчно стилна, защо няма собствен солариум. Препратките може да са се променили, но според Фрушан днес тези неврози са още по-силни заради интернет. „Инстаграм е ужасен усилвател на това – на постоянните сравнения и отчуждението, което те създават“, посочва той. „Дава илюзия за свързаност, но всъщност те кара да се чувстваш напълно сам и убива емпатията.“

Тревожна е мисълта, че във всеки модерен човек може би се крие по малко от Патрик Бейтман – в обсесията по външния вид или в стремежа ваканцията да изглежда безупречно в социалните мрежи, докато светът наоколо е в криза. Но може би критичният поглед не трябва да бъде толкова суров. Една от причините за непреходната популярност на „Американски психар“ е неговият безмилостен хумор.

Психологът Теодора Цветева за бигорексията, контрола над емоциите и цената на „перфектното“ мъжко тяло

Мъжете не плачат, те тренират до изтощение: Скритата страна на хранителните разстройства при силния пол

В обем от над 400 страници романът предлага оскъден сюжет, за сметка на злъчни диалози и абсурдни, повтарящи се мотиви – като все по-ексцентричните теми в токшоуто на Пати Уинтърс. Когато Бейтман споменава серийния убиец Ед Гийн, събеседникът му просто пита: „Той ли е метрдотелът в Canal Bar?“. На концерт на U2 вниманието на главния герой е погълнато от това дали китаристът The Edge носи Armani или Emporio, преди да осъзнае, че дори не знае как изглежда самият музикант. В този свят никой не разпознава никого – индивидуалността е заличена и всички се сливат в една обща маса от суета.

Филмът на Мери Харън от 2000 г. – със съкратен и по-стегнат сюжет – превръща Бейтман в попкултурна икона. Но романът е някак хипнотичен със своята дължина и с това как Елис, едва на 22, удържа гласа му страница след страница, докато ни потапя в празнотата на този свят.

Авторът заимства студения, обсебен от марките стил на списания като GQ, който днес се възражда в TikTok чрез роботските AI гласове, описващи ежедневието като бездушен продуктов каталог. Елис е заинтригуван как типично гей ритуали, като тренировките и епилацията, се възприемат от хетеросексуалните „алфа“ мъже, определяйки книгата си като вероятно първия роман за метросексуалността. Иронията е, че създателят на патологичния хомофоб Бейтман всъщност сам е бил хомосексуален, макар по това време публиката да не го знае, отбелязва The Guardian.

„Американски психар“ се сблъсква челно с днешните дебати за политиката на идентичността. При публикуването си романът вбесява феминистките, а днес е немислимо автор да се измъкне след подобни сцени на безпричинно насилие и секс. Елис проучва доклади от аутопсии и се потапя в отблъскваща среда, описвайки жестокости над секс работнички. Често обаче натрапчивите мисли на Бейтман са по-смразяващи от действията му: докато обсъжда клюки и ресторанти, той небрежно споменава за брутално посегателство над сервитьорка по време на ваканция, след което веднага се връща към мислите си за лошата акустика на заведението.

Четенето на книгата все още носи усещането за гузна тайна, която човек не би споделил на първа среща. Въпреки това режисьорката Мери Харън вярва, че нейният филм е по-скоро атака срещу мъжката крехкост, поставяйки резониращия днес въпрос какво всъщност се случва с мъжете. Това се отнася за всички нива на обществото. Едно от очевидните сравнения с Бейтман са членовете на оксфордския клуб „Бълингдън“, чийто ритуал за посвещение включва изгаряне на банкнота от 50 лири пред просяк – подигравка, любима на Бейтман и приятелите му.

Но истинското въплъщение на Бейтман през 2026 г. е Андрю Тейт и неговите последователи, които споделят същия фетиш към статуса, тренировките и дехуманизацията на жените. На фона на възхода на радикалните отхвърлени мъже, технологичните елити и уелнес манията, посланието на романа е по-уместно от всякога. Режисьорът Рупърт Гулд отбелязва, че книгата притежава почти Достоевсково качество и предава дълбока самота, което позволява тя да се проектира върху съвременните социални недъзи и дигиталното пространство на мъжките общности.

Налице е и огромна ирония – в последните години Патрик Бейтман се превърна в модел за подражание за същите мъже, които трябваше да осмива. Той е издигнат в култ като „сигма мъж“ – мъжествен архетип на върха на хранителната верига, който отказва да се съобразява с правилата. „Сигма лицето“ – самодоволна гримаса, заимствана от Крисчън Бейл, стана масово меме. Това неразбиране на образа се задълбочава, тъй като мнозина четат романа повърхностно, виждайки в Бейтман просто богат и мускулест идол. Дори политици като Рон Десантис използват кадри с Бейтман в кампанията си, за да демонстрират определени позиции.

Бейтман е и почитател на Доналд Тръмп, като дори препоръчва неговата книга на детектива, разследващ убийствата му. Подобно на героя, Тръмп е обсебен от повърхността – телевизионни рейтинги и ласкателства – и изгражда собствена реалност. В романа никога не сме сигурни дали описаното от героя наистина се случва, или е плод на неговия нервен срив. Тъй като Бейтман е богат и привилегирован, той остава незабелязан, дори когато признава за деянията си. Бейтман може да извърши престъпление посред бял ден и да му се размине. Той се крие на видно място, показвайки, че не всички злодеи носят маски.

Днешната политика често се описва като „отвъд сатирата“, тъй като реалността изглежда по-абсурдна от всяка комедия. Елис предупреждава накъде води свръхмъжественият капитализъм, но масово хората се разсейват от кървавите детайли. Сега, когато фигури с подобен профил влияят на световните събития, неговият мрачен роман изглежда като най-смъртоносната сатира от всички.