Поколението Алфа, което продължава историята и след точката

“Копа Тропа”, чета аз на екрана, а брат ми възмутено възкликва: “Неееее… Купа Трупа е.”

Седим на дивана във всекидневната, всеки с контролер в ръка. С техническата вещина на типичен представител на поколението Алфа, брат ми е включил светкавично бързо новата си конзола Nintendo Switch 2 към телевизора. Сега на него е пъстрото меню на играта Mario Kart World, а ние си избираме герой за предстоящото състезание. 

Прекарваме няколко минути в безгрижно разглеждане – Марио с традиционни японски дрехи, Купа Трупа, който е костенурка, това къртица ли е? 

Личен архив | Monty mole – къртицата от Mario Kart World.

Спирам се на крава. На мотор. Брат ми е Shy Guy в розова количка. 

Състезанието започва от пистата Moo Moo Meadows. След само няколко завоя настъпва абсолютен хаос. Удрят ме черупки, заобикалям обелки от банани, падат ми се гъби, които ме правят по-бърза. И да не забравяме the blue shell – истинско проклятие за всеки играч, който е на първо място. Този особено коварен предмет обикновено попада в ръцете на изоставащите (аз!), като по този начин надпреварата става още по-непредсказуема. Разбира се, брат ми знае начин да ѝ противодейства и всъщност “злият” ми план завършва с грандиозен провал. 

Отвъд Mario Kart World: какво друго може да играете на Nintendo Switch 2?

Едновременно се забавлявам и ядосвам, но това по начало е същността на повечето игри. Брат ми обаче е овладял тази двойнственост перфектно и преминава през пистите със замайваща лекота. Печели почти всяко състезание, докато аз съм някъде в периферията на класациите. Въпреки това, той ме окуражава през цялото време и искрено се радва за върховното ми постижение – трето място. 

Въпросният успех ми струва три пръста и изтръпнала длан, защото съм стискала контролера повече от силно. “Не караш истинска кола”, отбелязва по някое време брат ми, докато аз енергично кривя ръце, сякаш завивам с кормило. Забележката му ме кара да се засмея, но и да осъзная абсурдността на движенията си.

Всъщност и извън игрите прозорливостта и неподправената откровеност на брат ми са ме отрезвявали неведнъж. А това звучи донякъде странно, като се имат предвид, че разликата помежду ни е повече от десетилетие. И все пак поколението Алфа е стряскащо осъзнато на моменти. Отдавам това на детството им във виртуалното пространство, където информацията е безгранична и малко или много достъпна за всеки.

Брат ми например знае невероятно много неща. Може да говори за враждата между Кендрик Ламар и Дрейк, за мултивселената на Марвел и как работи пътуването между различните реалности. Знае какви са последните трендове в социалните мрежи, макар и да не особено впечатлен от тях. Слуша некомерсиална музика, която сам е открил и харесва, защото вече има изграден вкус. 

И тук чувам редовната забележка/коментар/история на живота на по-възрастните: “Само стоите на тези телефони. Ние едно време…”

Само че едно време, както и по моето време, 13-годишните не са говорели за Космоса, антиматерията и същността на черните дупки. А моят брат го прави. Придобил е тези знания сам и то от видеоклипове в YouTube (отново въздишки от страна на някои възрастни). Интересът му към темата е така жив, че наскоро той заедно с родителите ни прекара няколко часа в най-обстойно разглеждане на изложбите в ЦЕРН. Накрая на обиколката заявил, че ще стане учен. 

Личен архив | Марио и крава на мотори. В пустиня?

Желанието му е донякъде неочаквано, като се има предвид колко силно не понася училището. И макар понякога да си мисля, че просто не му се учи, по-вероятно е да се сблъсква със система, която му е истински непонятна. Той не я разбира, а тя не успява да го убеди в смисъла си. 

“Защо трябва да уча?”, пита ме често. 

А когато едно дете постави такъв фундаментален въпрос, за няколко минути оставаш безмълвен. Защо наистина? Дежурният отговор е, че образованието развива мисленето. Дали? 

“Не”, на секундата ще отсече брат ми, за когото 45-минутните часове в повечето случаи са мъчителни и неползотворни. Твърдението му не е напълно лишено от логика – традиционното училищно обучение сякаш не успява да настигне технологичния напредък. Програмата е претоварена и откъсната от нуждите на съвременното общество. Всъщност според експерти две трети от представителите на поколението Алфа ще имат професии, които към момента дори не съществуват. 

През очите на брат ми виждам образованието по различен начин – не само като структура, която се променя бавно, но и като преживяване, което невинаги е било смислено. Спомням си как стрелките на часовника едва се движеха по време на час и се чудя как в продължение на 12 години ходех на училище всеки ден?

Ключовият момент е в сегашното време – чудя се сега, когато съм на 25 години и малко или много фронталният ми лоб се е развил. Но тогава за мен не съществуваха подобни дилеми. Образованието беше мое задължение. Точка.

Но за брат ми и поколението Алфа историята продължава и след точката и те не се примиряват просто, защото така им е казано.  Не знам на какво се дължи това, но съм убедена, че най-малките сред нас не са просто зомбита на технологиите.