Джон Рандал Тараборели вече е написал пет книги, посветени на семейство Кенеди, но шестата – JFK: Public, Private, Secret – е първата, насочена изцяло към живота и личността на Джон Ф. Кенеди – 35-ия президент на Съединените щати, управлявал от 1961 г. до убийството му в Далас две години по-късно.

„Пиша за това семейство от гледната точка на Жаки вече 25 години“, казва Тараборели в интервю за The Guardian, говорейки за Жаклин Кенеди – първата дама, която остава в светлината на прожекторите още три десетилетия след смъртта на съпруга си и се превръща в глобално обсъждана фигура.

Първата книга на американския журналист за клана Кенеди – Jackie, Ethel, Joan: Women of Camelot – излиза през 2000 г. След нея публикува After Camelot, посветена на съвместния живот на Жаклин с гръцкия корабен магнат Аристотел Онасис. „Камелот“ – името, дадено на привидно омагьосания кръг около семейство Кенеди – е препратка към легендарния двор на крал Артур.

„Също така написах Jackie, Janet and Lee – книга за Жаки, майка ѝ Джанет Ачинклоус и сестра ѝ Лий Радзивил. А преди две години излезе Jackie: Public, Private, Secret – историята на Джаки от люлката до гроба. Когато тя пожъна успех, си казах: ‘Време е да разкажем историята и от страната на Джон Кенеди.’“

Книгите за Кенеди се продават. Очевидно. А с тях и биографиите на Даяна Рос, Мадона, Мерилин Монро, Франк Синатра, Шер и Елизабет Тейлър – отново написани от Дж. Ранди Тараборели.

За да разкаже историята на Джон Ф. Кенеди, авторът се обръща към архивите на семейство Кенеди, но включва и собствени интервюта, пречупени през нова призма, както и нови източници – сред тях Патриша Нюкомб, дългогодишен PR на Мерилин Монро, днес на 95 години, и Жанет Де Росие Фонтен – някога секретарка и партньорка на Джоузеф Кенеди, сега на 100.

„Читателите вече знаят какво да очакват от моите книги“, казва Тараборели.

„Няма да е… подробно описание на всеки момент от политическата кариера на JFK. Исках да изградя по-скоро човешки портрет – нещо, което да помогне на хората наистина да го разберат като личност. И тогава вече могат да го харесат – или поне да го намразят.“

Главният фокус на книгата е отношението на Кенеди към жените – тема, отдавна подлагана на осъждане, но рядко разглеждана в психологическа дълбочина.

„Винаги сме гледали на него като на безскрупулен съпруг, който изневерява на жена си“, казва Тараборели. „Аз не исках толкова да го защитя, колкото да го обясня. Да вляза в главата му и да разкажа неговата страна на историята. Тази книга е пряко продължение на Jackie: Public, Private, Secret. Когато прочетеш и двете, получаваш цялостна картина на техния брак.“

Резултатът е сложен, но изключително човешки портрет. Джон Кенеди, такъв какъвто Тараборели го вижда, е непоправим прелюбодеец, но и човек, който постепенно осъзнава слабостите си – чрез болезнените последици от собственото си поведение, чрез задълбочаващата се връзка със съпругата си и през трудностите, които носи президентският пост.

„Ситуацията с JFK е следната: колкото и недопустими да са били действията му, той все пак е имал съвест – и това ги прави още по-трудни за преглъщане. Защото, ако нямаш съвест, просто си лош човек и си ОК с това. Но ако имаш съвест, тя започва да създава проблеми.“

Поведението на Кенеди безспорно е фактор за противоречивата му репутация. Докато Тараборели работи по книгата си, журналистката Морийн Калахан публикува своята – Ask Not: The Kennedys and the Women They Destroyed – безкомпромисен разказ, който не се поддава на блясъка и властовата аура на президента.

Самият Тараборели обаче не я е чел:

„Ако беше излязла в друг момент, може би щях. Но когато започнат да излизат книги, докато работя по нещо, предпочитам да не знам съдържанието им – за да не повторя неволно чужд материал или да се повлияя.“

Още в началото на проекта взема съзнателно решение – книгата му няма да бъде каталог на аферите на Джон Кенеди.

„Не исках да правя списък от А до Я на всяка жена, с която е спал. Повечето от тях вече са разказали своите истории – в книги, интервюта, други биографии. Те вече са казали каквото имат.“

„Моята цел беше да намеря онези жени, които наистина са имали значение за живота му. Например Джоан Лундберг – тя оставя реален отпечатък. Джудит Екснър – макар да не вярвам на нито една нейна дума, тя все пак е била свидетел на случващото се. Мери Майер също играе важна роля. А Мерилин Монро – ако не лично, то със сигурност исторически.“

Дали наистина е имало афера между Джон Кенеди и Мерилин Монро остава част от конспиративно натовареното наследство на президента. Политиките му, предполагаемите връзки с организираната престъпност (отчасти чрез Екснър, която имала връзка с мафиот от Чикаго), както и самото покушение, продължават да захранват цяла индустрия от „какво-ако“ сценарии и алтернативни версии.

Тараборели отказва да участва в тази спирала.

Покушението срещу Кенеди засяга само в последните страници на книгата – без спекулации, без повторение на въпросите „дали Лий Харви Осуалд е действал сам“ или „какво е знаело ЦРУ“. Дори при излизането на нови правителствени документи, авторът остава фокусиран върху личността, не върху мита.

Вместо това, Тараборели хвърля светлина върху малко известна връзка на Кенеди – с Джоан Лундберг, стюардеса от Калифорния, с която се среща през 50-те, когато е амбициозен сенатор. Връзката завършва с аборт, който Кенеди заплаща.

„Джон срещна Джоан в момент, в който бе в конфликт със собственото си семейство“, пише авторът.

След като Жаклин преживява мъртворождение през 1956 г., Джон не се завръща от ваканцията си, за да бъде с нея. Минава седмица преди да се прибере, а когато го прави – и двете семейства го отлъчват заради липсата на емпатия.

„Жаклин толкова се разстрои, че майка ѝ го настани в прислужническата стая над гаража. Така Джон замина за Лос Анджелис, където срещна Джоан.“

„Тя не знаеше нищо за него – само, че е известен сенатор. Не познаваше никого от обкръжението му. Именно тази пълна анонимност му позволи да се отвори пред нея като пред терапевт – и да се опита да разбере сам себе си. Да се запита: ‘Как можах да направя това на жена си?’“

Както пише Морийн Калахан в книгата Ask Not, неморалното поведение на мъжете от семейство Кенеди към жените не е изключение, а правило.

Племенникът на JFK – Робърт Ф. Кенеди-младши, който днес е министър на здравеопазването в САЩ, също е обект на медийно внимание заради своите афери, довели до трагични последици.

Що се отнася до Джон Кенеди, Тараборели пише:

„В един момент Джоан му каза: ‘Мисля, че си добър човек.’ А той ѝ отвърна: ‘Не. Наистина не съм.’“

Той дори не вярваше, че е добър. Признавал е, че се чувства заклещен вътре в себе си, без да може да открие изход.

Вътрешната му борба намира израз и в отношенията със сестра му Роузмари, която страда от развитиен проблем. През 1941 г. баща им, Джоузеф Кенеди, организира лоботомия, която „се проваля катастрофално, превръща я в инвалид и я институционализира, като нарежда на семейството да я забрави“. Всички го правят – с изключение на Джон.

„Книгата те кара да се замислиш – ако е могъл да се дистанцира от сестра си, която е обичал толкова силно, какво остава за мъртвото бебе на Жаклин, което дори не е познавал. Липсва емпатия.“

Жаклин усеща това. И решава да го промени – като намира Роузмари, сестрата, която той не е виждал от 15 години, и го насърчава да се срещне отново с нея.

„Тя знаеше, че Джон не може да бъде завършен човек, докато не се изправи срещу вината, която носи в себе си. Това беше още един градивен елемент в промяната.“

А когато синът им Патрик умира (преживява по-малко от два дни през август 1963 г.), това става още един повратен момент.

Според Тараборели, всички тези преживявания помагат на Кенеди да израсне като човек – и като лидер.

„Те го изтръгват от собственото му его и го превръщат в човек с характер. В тази книга виждаме как JFK поема отговорност за собствените си грешки. Казва: ‘Това, което бях, беше болезнено. И под „болезнено“ имам предвид – срамно.’“

Той носи отговорност и в ролята си на президент – особено след провала на инвазията в Залива на прасетата (1961 г.). Макар операцията да е наследена от администрацията на Айзенхауер, Кенеди не търси извинения и не обвинява предшественика си.

„Той се изправя пред американския народ и казва: ‘Аз съм президентът. Това е моя отговорност. Аз го направих, и съжалявам.’ И знаете ли какво? Рейтингът му на одобрение скача до 85%, защото хората искат президент, който поема отговорност.“

„Но преди това той трябваше да се превърне в човек, способен да носи отговорност. И го направи. Това е страхотна история – и според мен се появява точно навреме.

В епоха, в която непрекъснато си задаваме въпроса: Какво е лидерството? И какво всъщност очакваме от лидерите си?“