Брад Дуриф осъзнава, че е време да се оттегли от актьорската работа, когато започва да не харесва нито една от ролите, които му предлагат. Най-просто казано – чувства се празен.

Това усещане започва през 2013 г. след като играе в пиеса на Тенеси Уилямс заедно с Аманда Плъмър. За нея казва, че е най-добрата актриса, с която някога е работил. А за себе си споделя, че преживяването е било изключително. След това обаче започва да се чувства уморен.

„След известно време ми стана ясно, че просто не искам да работя повече“, казва той пред The Guardian.

Днес живее в къща в северната част на щата Ню Йорк заедно с приятелката си Клаудия и котките Горчица и Дракон. Вместо да се занимава с актьорство, Дуриф работи по голяма клетка, за да могат котките да остават през нощта навън, но и да са в безопасност.

„Наричам го котешки град. Един приятел ми помогна. А после каза: „Скъпо излизат тия котки“, споделя 75-годишният актьор.

Дуриф толкова се наслаждава на пенсионирането си, че изобщо не мисли за никакви ангажименти. Когато все пак се уговори с някого, трябва да му напомнят, че закъснява, защото той е забил нос в някой фентъзи роман и съвсем е забравил, че трябва да свърши нещо.

Актьорът споделя, че се е обърнал към Уолстрийт, за да издържа семейството си в момент, когато кариерата му не е вървяла добре

Джош Бролин: Спечелих повече от акции, отколкото от актьорската си кариера

Но за разговор с Дуриф си струва да почакаш. Той е прекрасен събеседник, пълен с истории, а актьорската му кариера е изключителна смесица от образи, пише британското издание.

Пробива си път в киното с ролята на Били Бибит в „Полет над кукувиче гнездо“, филмът, който бетонира Джак Никълсън като един от най-големите актьори на всички времена. Но кариерата на Дуриф също тръгва нагоре. Номиниран е за „Еми“ за ролята си на Дон Кокран в сериала „Дедууд“ на HBO, макар и няколко десетилетия по-късно.

IMDB | Дуриф в ролята на заекващия пациент Били Бибит, който е вдъхновен от поведението на Макмърфи, изигран от Джак Никълсън

Най-известната му роля вероятно е на Грима Змийския език във „Властелинът на пръстените“. Там неговият герой помага на злодея Саруман след като по-рано е предал краля на Рохан – Теоден. В крайна сметка Грима е ключов образ от историята като дори сам убива злия магьосник. Освен това Дуриф дава гласа си и на Чъки, сериен убиец, вселил се в детска кукла – дългогодишна хорър поредица.

Дуриф е в бизнеса повече от 50 години. За това време се е женил два пъти, една от дъщерите му е актриса, а доведената е сценарист и режисьор.

„Да си актьор означава да живееш в голямо напрежение, което се трупа, дори когато нещата са добре“, казва Дуриф.

В днешно време той казва, че е добре финансово, но не винаги е било така.

„Не печелех пари с лекота. Справях се и успявах да издържам семейството си, но не беше лесно.“

После идва и психическото напрежение. Да си постоянно в роля е доста трудно. По време на снимките на „Властелинът“ режисьорът Питър Джаксън разказва, че Дуриф говорел с британския акцент като героя си Грима, дори когато не снимат и са на закуска например.

Едва след като свършил работата Дуриф си върнал американския акцент, а някои хора от екипа решили, че това всъщност е роля и родното му произношение е доста слабо.

IMDB| Брад Дуриф и Бърнард Хил във „Властелинът на пръстените: Двете кули“ (2002)

Но това е по-скоро комплимент. Дуриф има проблем с това, че му се налага да влиза в характери, които в реалния живот презира. Един ден в крайна сметка казва на мениджъра си:

„Ако ролята е на лош човек, не ме интересува. Твърде много такива съм изиграл и не ми харесва как се чувствам след това“.

Ако трябва да направи равносметка, тя е следната:

„Да намериш смисъл, това е битката“.

„През повечето време успявах да изляза от роля. Но в крайна сметка се случи така, че някои неща останаха у мен. Не че бях луд, просто някои емоции не изчезнаха. Изиграх много убийци и други доста мрачни роли. Беше ми трудно да се измъкна от тях“, казва Дуриф.

След пет операции, депресия и години далеч от сцената, Ози Озбърн се готви за последното сбогом – велико събиране на Black Sabbath и цялата тежест на метъла, събрана в един финален, неповторим акт

Великият финал: Black Sabbath се завръщат, за да кажат сбогом

Първият такъв образ е от филма Изгаряне в Мисисипи от 1988 г. В него Дуриф играе полицай насилник и расист, който бие жена си. В нейната роля е Франсис Макдорманд. Един ден, спомня си той, двамата са заснели сцена, а след това Макдорманд била в гримьорната.

„След онова, което ѝ бях направил, си помислих – това ли съм аз, това ли е животът ми. Аз се бях идентифицирал с този образ и изпаднах в истинска депресия за две-три години“, казва Дуриф.

От тази дупка излиза благодарение на друг филм - Wings of Desire на Вим Вендерс. Спомня си, че в него имало вдъхновяващ монолог за това какво е да си жив.

Дуриф е роден през 1950 г. в Западна Вирджиния. Казва, че е имал хубаво, но и трудно детство. В училище има проблеми – не може да се концентрира, нито пък помни добре. По-късно разбира, че страда от дефицит на вниманието.

Баща му умира, когато е малък и майка му се омъжва повторно. Пастрокът, според Дуриф, е „труден човек“, който се е опитвал да му помогне с ученето, но само го стресирал още повече.

Успява да завърши и се записва в университет, където не остава дълго. Мести се в Ню Йорк и попада в театрална трупа. На едно от техните представления го забелязва режисьорът Милош Форман и го кани за ролята на Бибит в „Полет над кукувиче гнездо“.

Дуриф е „хвърлен в дълбокото“ още с първата си значима роля, защото трябва да изиграе психично болен. Тъй като героят му трябва да заеква, той взима назаем учебник от логопед и прави всичко наопаки.

„Правех упражнения за заекващи на публични места. Имаше ужасно много хора и обстановката беше стресираща“, спомня си той.

Добър или лош, Асандж неведнъж успява да дестабилизира властта в САЩ през последното десетилетие

Човекът за 6 млрд. долара: Легендата за Асандж, която САЩ не искаха да бъде разказана

Усилията се отплащат. Едва на 24 години той е номиниран за „Оскар“ за поддържаща роля, печели „Златен глобус“ и БАФТА. Днес казва, че „най-изключителното преживяване“ е този филм. Защото „нещата се получиха магически“.

След това има работа все по-често, но и бързо установява, че „щях да съм характерен актьор, но не и звезда“. Но и това си е кариера.

Играе в два филма (Dune от 1984 г. и Blue Velevet от 1986 г.) на Дейвид Линч, за когото казва, че е бил „луд гений“.

През 1988 г. идва Chucky, на когото Дуриф дава гласа си. Проектът е успешен и са заснети още седем продължения на историята, телевизионно предаване и др. През 2013 г. дъщеря му Фиона също играе в поредното продължение.

Дуриф озвучава всички серии без една. Казва, че известно време се лутал какъв акцент да избере за този маниакален убиец, но в крайна сметка стигнал до извода, че този герой „обича работата си“, т.е. убийствата и се страхува само от това да не бъде забравен. А самият Дуриф?

„Да, в миналото често съм мислил и съм се плашил. Сега – колкото повече се приближава този момент, толкова по-малко се страхувам“.

След Chucky хорърите стават основно поле за изява на Дуриф. Не че той е търсил точно този жанр, просто нещата така се получават. А той е благодарен, че има работа. Особено след като става баща.

„Трябваше да се отгледам детето си. И, ако се налага, да продавам себе си“, казва Дуриф.

Парите ли са били основният мотив?

„Когато имам роля, давам всичко от себе си. Нека просто кажем, че водеща е била нуждата от работа“, отговаря той.

През 90-те има периоди, в които играе в по шест-седем филма. За тези роли казва:

„Не мога да повярвам, че хората харесват работата ми, това просто ме изумява. Гледам се и виждам всякакви недостатъци и грешки“.

„Властелинът на пръстените“ е един от върховете в кариерата му. Спомня си как са снимали в Нова Зеландия, а той стоял, облечен в костюм на дървена крепост, гледал заснежени върхове и актьори с мечове, които тичат около дървени колиби.

„До мен стоеше Иън Маккелън (Гандалф), който каза: Имаме късмет, че сме актьори“.

Въпреки всичките трудни моменти, Дуриф смята себе си за късметлия с успешна кариера. И никак не се тревожи как ще го запомнят.

„Това е глупаво. Смисълът на един филм е да гледаш история. Не става въпрос за моята или нечия друга кариера“, казва актьорът.