„За да се случи всичко докрай, за да се чувствам по-малко сам, трябваше само да пожелая в деня на екзекуцията ми да има голяма тълпа и тя да ме посрещне с викове на омраза.“ Този разкъсващ финал от „Чужденецът“ на Албер Камю едва ли ще се появи като житейски съвет в някой инфлуенсърски пост в Instagram. В ерата на повърхностните съвети за самопомощ в социалните мрежи, новата екранизация на Франсоа Озон по екзистенциалисткия шедьовър се издига като величествен монолит. Подобна поява е доста неочаквана цели 84 години след публикуването на романа. Що се отнася до пазарния потенциал на заглавията, „Чужденецът“ вероятно е бил далеч след анимации като „Облачно с кюфтета“ в списъка на филмовата индустрия за нови адаптации. Дали това означава, че екзистенциализмът отново е на мода? Или пък лентата е просто последен поклон към вечния източник на вдъхновение за татуировки сред меланхоличните студенти?

Трябва да се отбележи, че версията на Озон е значително подобрение спрямо неубедителния опит на Лукино Висконти от 1967 г., „Lo Straniero“ – единствената друга директна екранизация на романа. Заснет в спокойно дистанциран сребрист монохром, новият филм предлага елегантна, но и насочена интерпретация, пише критикът Фил Хоуд за The Guardian. Новото лице Бенжамен Воазен е впечатляващ в ролята на антигероя Мерсо, който е прочуто безразличен към смъртта на майка си и твърди, че заслепяващото слънце го е накарало да извърши убийство. Този Мерсо е далеч по-рязък в своя нонконформизъм. На моменти той напомня на социопатична, колониална версия на Патрик Бейтман, контрастирайки с далеч по-сънливия образ от романа. Озон също така заема по-ясна политическа позиция, поставяйки колониалните властови отношения в центъра още от пролога, който включва пропаганден кинопреглед за „хармоничното съчетание на Запада и Изтока“ в Алжир.

Но достатъчно ли е това, за да възроди екзистенциализма – философията, която поставя под въпрос смисъла и стойността на живота в отсъствието на Бог? Светът от средата на XX век, населен с интелектуалци като Камю, Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар, днес изглежда толкова далечен, колкото и антична Гърция. Достъпният стил на „Чужденецът“ го превърна не само в ученическа класика, но и в мост към автори като Достоевски, Керуак и Селинджър. Освен това романът остава задължително четиво за всеки отчужден тийнейджър с интелектуални претенции. За повечето съвременни възрастни обаче „сблъсъкът с безсмислената вселена“ се случва, когато GPS-ът изгуби сигнал. Бог може и да е мъртъв, но новата религия на технологиите предлага свои обещания за вечност. Екзистенциализмът сякаш е с изтекъл срок на годност.

От смирението на средновековните приспивни песни до разтърсващите стихове за „Гренфел“, големите автори владеят изкуството да си служат с силата на мълчанието

Тишината в английската литература като път към вътрешния свят

Самата философия никога не е оказвала силно пряко влияние върху киното, отчасти защото има сравнително малко художествени текстове за адаптиране. „Погнусата“ на Сартр и трилогията му „Пътищата на свободата“ нямат пълнометражни екранизации, а от другите големи произведения на Камю само „Чумата“ е адаптирана – през 1992 г. от аржентинския режисьор Луис Пуенсо. Висконти не успява да предаде радикализма на „Чужденецът“, докато киното се справя далеч по-успешно с другия велик автор на отчуждението – Кафка. Доказателство за това са многобройните адаптации на „Метаморфозата“ и „Замъкът“, както и мрачният „Процес“ на Орсън Уелс от 1962 г.

Френската нова вълна също откликва на екзистенциалисткия импулс – героите в „400-те удара“, „До последен дъх“ или „Клео от 5 до 7“ могат да бъдат възприети като фигури, хвърлени в несигурно бъдеще. Разчупването на класическата филмова форма от Годар, Трюфо и Рене отразява разпокъсаната психология на XX век, макар понякога да изглежда повече като формален експеримент, отколкото като дълбока философска революция.

В САЩ режисьори емигранти като Фриц Ланг, Били Уайлдър и Робърт Сиодмак пренасят европейските тревоги в ноар киното – популярна форма на „поп екзистенциализъм“. Неговите герои – частни детективи, измамници и скитници – често се оказват въвлечени в безсмислен и враждебен свят. От този жанр се ражда и фигурата на екзистенциалния наемен убиец – линия, която води от Ален Делон в „Самураят“ до съвременни филми като „Леон“, „Съучастникът“ и „Убиецът“ на Дейвид Финчър.

Този тип герой продължава да присъства в съвременното кино – в „Шофьор на такси“, „Блейд Рънър“, „Шоуто на Труман“ или филмите на Кристофър Нолан. В този смисъл новата адаптация на „Чужденецът“ не е просто носталгичен жест, а ключ към разбирането на тези мотиви, отбелязва Хоуд.

Остава въпросът доколко версията на Озон е наистина екзистенциалистка. Романът на Камю не е открито антиколониален, докато филмът ясно изтъква тази перспектива – от табелата „Забранено за местни“ до финалния кадър, в който жертвата най-накрая получава име. Макар политическото послание да е ясно, морализиращият тон на филма донякъде противоречи на отказа на Мерсо да приеме външни обяснения за себе си.

Филмът документира засилването на пропагандата в руско училище след началото на войната в Украйна, а според прокуратурата изразява „негативно отношение към войната и правителството“

Русия забрани излъчването на Mr Nobody Against Putin, който спечели „Оскар“

И все пак екзистенциализмът не е напълно изчезнал. В свят, доминиран от алгоритми и унифицирани идеи, неговият акцент върху индивидуалността може да изглежда отново актуален. Търсенето на морална опора в хаоса звучи особено релевантно на фона на съвременните кризи – икономически, технологични и геополитически.

Друг скорошен филм, който улавя това усещане, е „Sirāt“ на Оливие Лакс, номиниран за „Оскар“. Действието, развиващо се в Северна Африка, потапя зрителя в съдбите на група хора, балансиращи на ръба между живота и смъртта. В центъра на историята е баща, решен да открие изчезналата си дъщеря, чиято съдба в кулминационния момент зависи от една-единствена стъпка. Тревожността и гаденето – двете основни теми на екзистенциализма – са осезаеми.

На фона на възможна глобална катастрофа филмът внушава, че всички сме попаднали в минно поле и трябва да намерим начин да продължим. Ако в „Чужденецът“ Мерсо приема абсурда на съществуването, „Sirāt“ подсказва, че можем да преминем през него с движение. Както казва Ницше: „Не знам какво повече би желал духът на философа от това да бъде добър танцьор.“