Скръбта след смъртта на домашен любимец може да е толкова силна, колкото и при загуба на член на семейството
Проучване, проведено във Великобритания, показва, че близо 8% от хората, загубили домашен любимец, развиват продължително разстройство на скръбта – нива, сравними със загубата на близък човек
,fit(1001:538)&format=webp)
Скръбта след загубата на домашен любимец може да бъде също толкова продължителна и тежка, колкото и тази след смъртта на близък човек. Това показват нови научни данни, които потвърждават нещо, което милиони хора вече знаят от личен опит – връзката с животните често е дълбока, емоционална и фундаментална.
Проучване, публикувано в академичното списание PLOS One и цитирано от The Guardian, установява, че хората, преживели загубата на домашен любимец, могат да развият т.нар. продължително разстройство на скръбта (Prolonged Grief Disorder, PGD) – състояние, официално признато в психичното здраве, но към момента диагностицирано само при загуба на любим човек.
PGD може да продължи месеци и дори години наред и се характеризира с интензивна тъга и копнеж, чувство на безнадеждност, социална изолация, трудности в извършването на действия от ежедневието и усещане, че „част от самия теб е изчезнала“.
Данните: домашните любимци не са „по-леката“ загуба
Изследването обхваща 975 пълнолетни души във Великобритания. От тях 7,5% от хората, загубили домашен любимец, отговарят на критериите за диагностициране на PGD. Това е почти същият дял като при хората, загубили близък приятел.
Разликите спрямо загубата на членове на семейството са минимални: след смърт на баба или дядо – 8,3%, след загуба на брат или сестра – 8,9%, и след смърт на партньор – 9,1%.
По-високи нива на продължителна скръб се наблюдават единствено при загуба на родител (11,2%) или дете (21,3%).
Около една пета от участниците, преживели както загуба на човек, така и на домашен любимец, заявяват, че са усетили смъртта на животното по-тежко. Това е особено показателно на фона на по-ранни изследвания, според които хората често изпитват срам, чувстват се неудобно или социално изолирани, когато изразяват силна скръб за починал домашен любимец.
Един от всеки 12 случая на PGD е свързан със смъртта на домашен любимец
Проучването стига до още един важен извод: приблизително един от всеки 12 случая на продължително разстройство на скръбта във Великобритания е свързан със смъртта на домашен любимец. Причината е проста – около половината от възрастните хора притежават животно, а продължителността на живота им е значително по-кратка от тази на хората.
Авторът на изследването – Филип Хайланд, професор по психология в Maynooth University (Ирландия), подчертава, че симптомите на тежка скръб при загуба на домашен любимец са идентични с тези при загуба на човек. Разлика в преживяването на двете загуби на практика няма.
Неговото мнение е, че резултатите представляват „последователно и убедително доказателство“, че скръбта за домашен любимец е напълно легитимна и че диагностичните насоки трябва да бъдат разширени.
Проблемът с дефиницията
По думите на Хайланд настоящите диагностични стандарти не позволяват поставянето на диагноза PGD, ако починалият не е човек. Това води до парадоксална ситуация: човек може да покрива всички симптоматични и функционални критерии за тежка скръб, но да остане без диагноза – единствено защото загубата не е на представител на Homo sapiens sapiens.
„От психологическа и еволюционна гледна точка това е изключително трудно за защита“, коментира той, като добавя, че изключването на загубата на домашен любимец от официалните критерии може да се разглежда не само като научно погрешно, но и като безчувствено.
&format=webp)
&format=webp)
)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(1920:897)&format=webp)
&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)