Преди повече от 25 години, в самото начало на управлението на Владимир Путин, политическото бъдеще на Русия изглежда неясно - или поне изпълнено с противоречия. Държавата насърчава някои свободи, но потиска други; прави жест към демокрацията, но държи политиката си под строг контрол. Отваря широко вратите към свободния пазарен капитализъм, но позволява същите тези пазари да бъдат плячкосвани от олигарси, приближени и корумпирани чиновници.

Това пише в есе за Foreign Affairs Джошуа Яфа, автор в The New Yorker и първият писател-резидент в Bard College Berlin, според когото в онзи период Русия е изглеждала готова да предложи на своите граждани приличен, дори обещаващ живот - стига да стоят далеч от политиката, сфера, която бе изцяло отстъпена на държавата.

Това, което държавата няма по това време - и не случайно - е някаква ясна идеологическа ориентация, пише Джошуа Яфа, който е автор на книгата Between Two Fires: Truth, Ambition, and Compromise in Putin’s Russia („Между два огъня: Истина, амбиция и компромис в Русия на Путин“).

По думите му това отчасти отразява политическата реалност. В годините след 1991 г., преживели упадъка и разпадането на Съветския съюз, руснаците са станали циници. Да им бъде наложена нова вяра би било трудно начинание с неясна полза. Според Яфа те влизат в XXI век с противоречиви възгледи и представи:

Беше ли комунизмът добродетелен строй или абсурден експеримент?

Беше ли разпадането на СССР момент на свобода и възможности или трагедия и лишения?

Ето защо изглежда по-разумно да не се настоява за единно мнение в какво трябва или не трябва да вярват хората.

В същото време обаче има юридическо измерение - член 13 от постсъветската руска конституция официално признава идеологическото многообразие на държавата и забранява установяването на каквато и да е държавна идеология. Дори самият Путин на думи се придържа към този принцип. Както отбелязват разследващите журналисти Андрей Солдатов и Ирина Бороган в книгата си Our Dear Friends in Moscow: The Inside Story of a Broken Generation, техни колеги интервюирали Путин през 2000 г., в първите му месеци на власт, и го попитали дали Русия има нужда от нова идеология. Той отхвърлил идеята без колебание: „Тя не може да бъде измислена по поръчка“, казал той, добавяйки, че страната трябва вместо това да „укрепва държавата, икономиката и демократичните институции, включително свободната преса“.

Днес това звучи като отдавна забравена фантазия, отбелязва Яфа. Кремъл вече не поддържа никакви демократични претенции. Путин изглежда “обречен” да управлява безсрочно, а дори на по-ниските изборни нива независими кандидати изобщо не се допускат. Свободната преса е изчезнала, както и всички основни свободи - дори ограничените такива: едно „харесване“ на неподходяща публикация в социалните мрежи или дарение към фондация, обявена за незаконна, могат да доведат до дългогодишна присъда в затвора.

Икономиката е в значителна степен откъсната от Запада; пътуването до Европа е рисково, скъпо и сложно.

Държавата се е вкопчила в идеология, за да оправдае съществуването си пред обществото и да му предложи насочващ разказ: империалистически и милитаристичен, консервативен и антизападен, проникнат от първични чувства на обида и праведност, пише Яфа.

За да представи пътя на тази трансформация, Яфа изтъква две нови книги, описващи възраждането на идеологията като централен въпрос както за държавата, така и за гражданите в днешна Русия.

В Our Dear Friends in Moscow: The Inside Story of a Broken Generation Солдатов и Бороган се обръщат към собственото си поколение. Те разказват историята на някогашна група приятели и колеги - млади руснаци, които с течение на годините на управлението на Путин постепенно се приспособяват към системата, преминават към националистически и антилиберални възгледи и в крайна сметка се превръщат в поддръжници на войната на Русия в Украйна.

Фокусирайки книгата си върху промяната в ценностите на тези хора, авторите показват как съзнателната стратегия на Путин да „изолира Русия от Запада“ е била не само наложена отгоре, но и възприета и подсилена от самите руснаци.

Втората книга - Ideology and Meaning-Making Under the Putin Regime на френската историчка и политоложка Марлен Ларюел - показва, че постоянно променящата се динамика между държавата и обществото е била ключова за властта на Путин.

Опитът му да изгради нова национално-имперска идеология, твърди тя, се основава не само на ценности, наложени отгоре, но и на умелото използване на идеи и нагласи, които вече съществуват в обществото.

Заедно, тези книги показват, че идеите, които движат настоящата война на Русия в Украйна и по-широкия ѝ сблъсък със Запада, далеч не са случайни или ирационални - те са резултат от дългогодишното и еволюиращо взаимодействие между путиновата система и народа, над който тя властва, посочва Яфа.

Навални е бил отровен, показват независими изследвания на две лаборатории

Предателството на интелектуалците

В началните сцени на “Нашите скъпи приятели в Москва” Андрей Солдатов и Ирина Бороган тъкмо са назначени във вестник „Известия“ - някогашен държавен рупор, който след разпадането на Съветския съюз се превръща в независимо издание. През 90-те години „Известия“ си извоюва известна доза дръзка, разобличаваща свобода, и двамата автори бързо се озовават сред оживен и амбициозен кръг от колеги, приятели, съперници, любовници и интелектуални опоненти.

В центъра на този кръг стои Петя Акопов, тогава политически репортер във вестника, и Марина, неговата съпруга. Двамата организират вечерни сбирки с пиене и философски спорове в своя просторен апартамент. Както пишат Солдатов и Бороган, всекидневната на семейство Акопови се превръща в сцена, където се обсъждат представите за история, политика и журналистика. Там започва и един дългогодишен разговор, развиващ се в ритъм с промените в Русия при управлението на Путин.

Още в първите години на новия президент приятелските връзки в този московски кръг започват да се разместват. Солдатов и Бороган, които отразяват дейността на руските служби за сигурност, са едновременно шокирани и мобилизирани от бруталните действия на ФСБ - вътрешната служба за сигурност - по време на две ужасяващи заложнически кризи: в театъра „Норд-Ост“ (Москва, 2002 г.) и в училището в Беслан (2004 г.). И двете трагедии отнемат стотици животи и са последвани от прикриване на истината от страна на държавата.

С тревога и недоумение те наблюдават как техен колега от „Известия“ започва да публикува материали, подадени му директно от ФСБ, а друг приятел се насочва към антизападни документални филми, пропити с конспирации. Солдатов и Бороган записват тези промени като белези по стената - „тази година още двама от нашите приятели минаха от другата страна“.

Скоро краткият период на относителна независимост на „Известия“ приключва и пътищата на двамата журналисти се разделят с тези на по-конформистките им колеги. Отвън съпротивата срещу новопоявяващия се режим изглежда безсмислена, дори глупава: кариера можеше да се направи, пари - да се изкарат. Един от вестниците, в които пишат, осмива всякакви форми на протест като „забавление за възрастни неудачници, които не са намерили мястото си в новата руска реалност“.

След като прескачат от едно издание на друго, Солдатов и Бороган основават Agentura.ru - собствен независим сайт за разследвания, посветен на руските служби за сигурност. „Бяхме на около 35 и се чувствахме извън ритъма на своето поколение“, спомнят си по-късно те.

И все пак известно време посоката на страната не е окончателно ясна. През 2008 г. Путин не се кандидатира за президент, както изисква конституцията, и позволява на привидно по-либералния Дмитрий Медведев да заеме поста. Но Путин не се оттегля, а само прави крачка встрани - към длъжността министър-председател. В края на 2011 г., когато обявява, че възнамерява да се върне в Кремъл, а парламентарните избори са белязани от масови фалшификации, в Русия избухват най-големите протести в постсъветската ѝ история.

Въпреки това Путин се връща на власт, придружен от нови репресии. Повечето представители на градската средна класа се прибират към личния си живот, кариерата и семейството. Именно тогава идеологията започва да излиза на преден план - Путин вече се представя като пазител на „истинските руски ценности“, а опонентите му са демонизирани като дегенерати и антинационални агенти.

А сега накъде? Какво трябва да направи руската опозиция след смъртта на Навални

С влошаването на политическата атмосфера се втвърдяват и възгледите на приятелите на Солдатов и Бороган. След протестите от 2011 г. Петя Акопов призовава за убийството на Алексей Навални - най-яркия лидер на протестното движение (впоследствие арестуван и починал в руски затвор през 2024 г.). В колонка, възхваляваща „отказа на Русия от европейската цивилизация“, Акопов приветства края на „либералния експеримент“.

През 2014 г., когато Русия анексира Крим и започва прокси война в Източна Украйна, Евгений Крутиков - политическият редактор, който някога е наел Солдатов и Бороган в „Известия“ - „преминава изцяло в имперски режим“, както пишат те, и започва да пропагандира „завръщането на държавната идеология във външната политика на Русия“.

Когато през февруари 2022 г. Русия нахлува мащабно в Украйна, Солдатов и Бороган вече са напуснали страната и са се установили в Лондон, по съвет на източници от службите, които ги предупреждават за опасност. Но за много от техните стари приятели войната се превръща във възможност.

Няколко седмици след нахлуването Акопов публикува възторжена колонка в държавната агенция РИА, в която твърди, че „въпросът с Украйна е решен“. Друг техен бивш колега и някогашен либерал взема китарата си и започва да забавлява руските войници в окупираните територии. Приятел лекар се превръща в страстен поддръжник на войната.

Още по-забележителен е пътят на Олга Любимова - наследница на известна съветска театрална и филмова династия, която Солдатов и Бороган познават от началото на управлението на Путин, когато тя е млада телевизионна водеща. До 2020 г. тя вече е министър на културата в правителството на Путин и, с избухването на войната, използва мощния си пропаганден апарат, за да обслужва нуждите на режима - цензурира произведения, сметнати за политически „нежелателни“, и щедро финансира патриотични проекти, свързани с военните усилия.

„Ти не се страхуваше и ние не се страхуваме“: Навални бе погребан в Москва

Когато Солдатов и Бороган правят равносметка, осъзнават, че много от „умните, информирани, мислещи“ членове на тяхното поколение са се превърнали в ключови участници във войната на Русия. Не само че подкрепят инвазията, но и приемат антилибералната, антизападна идеология, която я съпътства. „Те не можеха да се чувстват измамени или заблудени от кремълската пропаганда,“ пишат авторите, „защото самите те бяха част - и то съзнателна част - от измамата.“

В края на “Нашите скъпи приятели в Москва” авторите отбелязват, че техните познати - и милионите руснаци като тях - живеят така, сякаш са пасивни свидетели на „бури и урагани, които могат само да се приемат, но никога да се оспорят.“

Няма смисъл да се търсят причините за бурята. Истинският избор е само един: дали да останеш извън режима - обречен да бъдеш губещ и жертва на неизбежни репресии, или да влезеш вътре и да играеш своята роля.

А що се отнася до техния някогашен кръг - „всички те, които винаги са били амбициозни, избраха да останат вътре и да играят.“

От среща за мир - до дипломатически застой: Тръмп и Путин отмениха срещата в Будапеща

Идеологията на Путин като съвместно творение

Френската историчка и политоложка Марлен Ларюел пише в книгата си Ideology and Meaning-Making under the Putin Regime, че „връзката на режима с руското общество е нещо много повече от обикновен авторитаризъм. По думите ѝ тя е съвместно творение, основано на неявен обществен договор, който трябва да бъде непрекъснато подновяван.

Едно обаче остава непроменено: убеждението на Путин в неговата мисия да възстанови статута на Русия като велика сила. Ларюел определя това убеждение като „стабилен елемент от неговата геополитическа граматика“. Променили са се средствата, чрез които се постига тази цел - идеите, които Путин и държавният апарат разпространяват, за да оправдаят и обяснят това, което режимът смята за необходимо или изгодно.

С течение на времето държавата на Путин заема елементи от редица доктрини, които на пръв поглед изглеждат противоречиви: руско православие, царизъм, съветското наследство на свръхдържава, популизъм и евразийство - догма от началото на XX век, според която Русия не е нито европейска, нито азиатска, а следва уникален цивилизационен път.

След нахлуването в Украйна през 2022 г. тези идеи са подсилени от милитаризма на т.нар. Z-блогъри и военни кореспонденти. Според Ларюел, системата на Путин е движена от целесъобразност и опортюнизъм: вместо да изгражда визията си върху стабилна идеологическа основа, режимът първо има свои предпочитания и цели, а след това търси „интелектуална почва и по-добре формулирана доктрина, за да ги оправдае и подхрани.“

В тази динамика идеите могат да се движат както отгоре надолу, така и отдолу нагоре. Ларюел дава пример с Иван Илин - реакционен философ от първата половина на XX век, който придава морален, дори метафизичен облик на автокрацията, и когото Путин често цитира в първото десетилетие на своето управление. „Разпространението на трудовете на Илин от неговите поддръжници безспорно е насочено ‘нагоре’ - към вътрешния елитен кръг около Путин, а не ‘надолу’ към по-широка публика,“ пише тя.

Макар Путин да е върховен арбитър и авторитет, той позволява на така наречените „предприемачи на влияние“ да предлагат свои идеи или да развиват проекти, които смятат за съответстващи на духа на путиновата държава.

Пример за това са Константин Малофеев - „православният олигарх“, самопровъзгласен монархист, финансирал създаването на консервативна медийна империя, и Александър Дугин - крайнодесен идеолог, когото често неправилно наричат „мозъкът на Путин“, но който всъщност е опортюнист, чийто бълнувания за уникалната евразийска мисия на Русия са понякога полезни на Кремъл.

Новите олигарси, войната и неравенството в Русия

Ларюел описва как, след завръщането на Путин в президентството през 2012 г., идеологическите основи на държавата се формализират. Западният модел на модернизация е изтласкан настрана в полза на реваншистка доктрина, която подчертава антизападната и антилиберална позиция на Русия, нейното величие и вечната непогрешимост на руските/съветските лидери.

Тя блестящо показва как, с времето, геополитическите обиди и страхове на Путин и неговия елит по сигурността и армията са превърнати в нова визия за руската държава. Според Ларюел Кремъл все повече възприема либералния световен ред, воден от Запада, като прикритие за американски империализъм и военно господство, целящо да отслаби Русия. Тези убеждения тласкат Путин да се превърне в това, което тя нарича „архитект на дестабилизацията и хаоса“.

Какво може да направи Тръмп за мира в Украйна след пробива си в Близкия изток

С времето, докато Путин и създадената от него политическа система остаряват, руската визия става все по-закостеняла, но и по-склонна към конспирации. Според Кремъл Западът е предал собствените си ценности, оставяйки Русия като единствената честна и добродетелна сила на световната сцена.

Според това виждане страната има свещена мисия — да проектира суверенна мощ и военна сила, за да бъде „пазител и възстановител на реда“.

В подобна светогледна рамка военната агресия се възприема като необходима, дори добродетелна. Както отбелязва Ларюел, Русия започва да съчетава „православието като духовен щит и ядрените оръжия като материален щит“ - комбинация, която тласка Путин към пълномащабната война в Украйна и му помага да изгради убедителен наратив за нейната необходимост и легитимност.

ЕС търси начин да придвижи напред присъединяването на Украйна, заобикаляйки Унгария

Войната в Украйна, пише Ларюел, консолидира идеологията на путиновата държава - тя обединява разпокъсаните политически идеи, лежащи в основата на системата, в единна борба и кауза, която вече изглежда екзистенциална.

Три мотивации се сливат в едно — в удобство на Кремъл:

• успехът на Русия на бойното поле (или поне избягването на пълно поражение и унижение);

• сигурността на руските граждани, които, независимо от отношението си към войната, се страхуват да не я загубят;

• и сигурността на самата власт на Путин.

Ларюел определя управлението на Путин като „консолидиран персоналистичен авторитаризъм“ - форма на автократично управление, различна от пълния тоталитаризъм. Като цяло, пише тя, Кремъл не вярва, че може да „пренастрои мозъците“ на гражданите си. Вместо това се стреми да отстрани съперничещи идеологии и да предлага щедри стимули за лоялност.

Ларюел вижда наченки на „фрагментарен фашизъм“ - призив сред част от руснаците за тотална война и пълна милитаризация на обществото. Но, добавя тя, още повече руснаци не желаят да бъдат „въвлечени във войната“ и искат бойните действия да останат отделени от цивилната икономика и културната сфера.

Засега това е предимство на системата на Путин: тя има нужда от подчинение, не от ентусиазъм.

Но с продължаването на войната Кремъл ще има все по-голяма нужда от хора, готови да се сражават - и да жертват живота си. В момента това са предимно мъже от бедните региони и провинцията, привлечени от огромните бонуси - между 30 000 и 40 000 души всеки месец се записват в армията.

Както заключава Ларюел, дали властите ще успеят да „предпазят останалата част от обществото - особено градската средна и висша класа - от последиците на войната“, ще бъде решаващо за дългосрочния успех или провал на държавната идеология.

Путин нехае за мира, но руската икономика крещи, че е нужен

Затворници на собственото си творение

Рано или късно войната на Русия ще приключи. Но Марлен Ларюел с основание е песимистична относно въпроса дали това би могло да насочи страната към втора перестройка - към нов подем на либералната мисъл, отбелязва Яфа.

В цялото общество - включително и сред елита - романтичната представа за Запада като политически идеал и модел е изчезнала и не може лесно да бъде възродена. Поддръжниците на войната възприемат с открита враждебност западния ред - с неговата военна и геополитическа мощ и с въплътените в него либерални ценности.

Но дори по-тихите скептици или откровените противници на войната изпитват огорчение и разочарование от Съединените щати и европейските им съюзници, отбелязва Яфа.

Първо, Западът не успя да предотврати войната и страданията, които тя причини. След това се опита да накаже и изолира руското правителство чрез санкции и забрани за пътуване - оставяйки обикновените граждани, включително и онези, които се противопоставят на войната, като странични жертви.

Солдатов и Бороган отбелязват очевидния парадокс в нагласите на своите приятели към Европа и САЩ. Въпреки собствената си културна и интелектуална близост до Запада, тези руснаци сега настояват, че мразят западните ценности.

Двамата автори се питат дали именно тази близост - психическа, ако не и времева - не е причината те да са станали „толкова емоционални и гневни“, когато са осъзнали, че Русия не е била приета в либералния ред според собствените си условия.

Каквато и да е причината, пишат Солдатов и Бороган, „те помогнаха на Путин да изолира страната.“ А Яфа заключва: В крайна сметка, идеологията действа и нагоре, и надолу.