Независимо дали ви предстои изпит, полет или медицински изследвания – има хора, които очакват най-доброто, но, естествено, има и такива, които се подготвят за най-неприятния възможен сценарий. Какво обаче се случва в мозъка на тези с „розовите очила“?

Ново изследване, проведено от учени от университета в Кобе, Япония, разкрива, че хората с оптимистична нагласа не просто виждат чашата наполовина пълна – мозъците им всъщност вибрират на една и съща честота, когато мислят за бъдещето.

„Оптимистите изглежда използват споделена неврална рамка за организиране на мислите си относно бъдещето, което вероятно отразява сходен стил на ментална обработка, а не еднакви идеи“, коментира Куниаки Янагисава, водещ автор на изследването, цитиран от The Guardian.

„Това, което можем да разберем от проучването, е, че основата на социалния им успех може да бъде именно тази споделена реалност. Не става въпрос единствено за положително отношение. Мозъците им буквално са на една и съща дължина на вълната, което може да позволи по-дълбока и интуитивна връзка помежду им.“

Изследването е публикувано в Proceedings of the National Academy of Sciences и обхваща 87 участници, които попълват въпросник за нивото си на оптимизъм.

След това, по време на ЯМР скенер, участниците си представят различни събития в бъдещето – позитивни (напр. епично околосветско пътешествие), неутрални или негативни (например уволнение от работа). Малка група от тях мислят и за сценарии, свързани със смъртта.

Богатите и хората под 35 са най-големите оптимисти за икономиката

Резултатите показват, че оптимистите демонстрират по-голямо сходство в мозъчната активност в зоната на медиалния префронтален кортекс (MPFC) – регион, свързан с ориентирано към бъдещето мислене.

Възможното обяснение, според Янагисава, е, че песимистите притежават по-широк диапазон от тревоги при мисли за негативни събития. Друга хипотеза обаче е, че оптимистите разглеждат бъдещето си в рамките на социално приети цели, от които песимистите могат да се чувстват отчуждени.

Екипът на Янагисава открива и паралел с една от най-известните реплики в световната литература – началната фраза на „Ана Каренина“ от Лев Толстой: „Всички щастливи семейства си приличат; всяко нещастно семейство е нещастно по своему.“

„На тази основа предлагаме и хипотезата, че оптимистите си приличат, а всеки песимист си представя бъдещето по свой собствен начин“, пишат изследователите.

Изследването установява и по-ясно разграничение в мозъчната активност при позитивни и негативни сценарии именно при оптимистите. Това подсказва, че те не просто мислят по еднакъв начин, когато става дума за структурата на мисълта, а и емоционално обработват информацията по-различно – с по-голяма способност да разграничават доброто от лошото. Според Янагисава това може да е ключ към устойчивостта им.

„Не казваме, че оптимистите имат идентични мисли за бъдещето си или че си представят абсолютно същите сценарии“, допълва той. „По-скоро открихме, че мозъците им си представят бъдещите събития по сходен начин, особено когато трябва да разграничат позитивните от негативните възможности. Така че – макар и да не мислят за едно и също, мислят по един и същи начин.“

От архитекти до програмисти – как бизнесът използва AI като „трети мозък“

Позитивизмът не е бягство от реалността

Според проф. Лиса Бортолоти от Университета в Бирмингам, която не е участвала в изследването, оптимистите си представят негативните бъдещи събития в по-малко ярки и конкретни детайли от позитивните – което ги прави по-малко емоционално натоварващи.

„Тези открития може би показват, че оптимизмът не е форма на ирационалност или изкривяване на реалността, защото не променя начина, по който виждаме нещата около нас, а по-скоро – как те ни въздействат“, коментира тя.

Все пак, Бортолоти предупреждава: да приемаш, че нищо няма да се обърка, не е полезно, ако това те оставя неподготвен за предизвикателствата. Но когато оптимизмът служи за мотивация, тогава той е силен инструмент за постигане на целите.

„Да си представим едно положително развитие като постижимо и желано ни кара да го ценим повече и да работим за него – което в крайна сметка го прави и по-вероятно да се случи“, заключава тя.