Последен месец на зимата. На улицата е 15 градуса над нулата. Чуват се пронизителните викове на папагали. Мирише на мокра трева и мандарини. До най-близкото населено място има половин час път с моторна лодка.

Разполагаме с газ, канализация и светлина. Няма телефон, интернет също.

Намираме се в провиция Ентре-Риос, на повече от 170 км от Буенос Айрес. Преди вливането на река Парана в Атлантическия океан, тя се разделя на няколко притока, като се образуват многобройни острови.

На един от тях повече от 70 години живее семейство Карасо – потомци на италиански емигранти, добрали се до Новия свят в началото на миналия век.



Глава на семейството е Джузепе Карасо. Той е поел бизнеса, започнат от неговия баща. На територията на парчето остров, което притежава, той отглежда дървета, които след това дава на фабриката за хартия.

Всяка сутрин с пила и мачете в ръце, в компанията на две кучета – Марена и Манчи, аржентинецът прави обход.
По пътя му нерядно се появяват огромни гризащи капибари – обичайните обитатели по тези места.



Когато настане време за рязане на дървета, Джузепе наема сезонни работници, а през останалата част от годината се справя съвсем сам.

Преди няколко месеца най-големият син на Джузепе му подарява дрон. Днес той е неотлъчно до него, като постоянно прави снимки от височината на птичи полет.

У дома го чака жена му Лилиана. По-рано е работила като учителка.



„Сутрин идваше лодка, за да вземе учениците и учителите. Отправяхме се към съседния остров, където беше училището”, разказва Карасо.

В момента Лилиана е пенсионерка. Отглежда в градината си рукола, мандаринови дървета и готви на чугунена печка потресаващо вкусна домашна пица.

Джузепе и Лилиана имат три деца. Всички те са живели на острова до завършването на училище. След това всеки е заминал нанякъде.

„Рано или късно ще се върна тук”, казва малката дъщеря Емилия, която учи в Буенос Айрес архитектура.
Разказва, че в детството си е прекарвала почти целия ден в игри с братята и съседите си.

Без лодка тук няма далеч да стигнеш. Водата е навсякъде. Децата обикновено се заемали да строят къщи, да рисуват, да се къпят в реката или пък да играят настолни игри.



„А за да заспим по време на сиестата, майка ни разказваше страшни истории за Помберо, който взима със себе си непослушните деца”, спомня си Емилия.

Помберо е местният гоблин: смугъл, набит, с полегати очи и дълги ръце.

Когато живеете на острова, няма как да не повярвате, че образът на Помберо може да се окаже напълно реален.

С настъпването на здрача всичко наоколо се изпълва с тайнствени природни звуци. Натам-насам пробягват капибари, в реката се чуват рибите и видрите. Совите смразяват кръвта.



А със затоплянето на времето милиони насекоми плъзват из месността. Възможността да срещнеш крокодила е голяма. Сега обаче за тях е твърде студено.

Когато лягат да спят, семейство Карасо не заключва вратата на къщата. На съседните острови живеят само още няколко стотин души. Всички се познават.